Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение — Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор — караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.
Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.
Сигурно има някакъв проблем, каза си той. Може Джон Доу да е поискал да говори в присъствие на адвокат и да са се забавили, докато му намерят. А може да е имало езикова бариера… макар че не виждаше как точно това би могло да създаде проблеми. Риордан бе казал, че ще отиде с преводач — някой, който знае италиански и испански. Може състоянието на Джон Доу внезапно да се е влошило. Може…
Телефонът иззвъня в пет и петнайсет — точно когато слънцето залязваше зад гробището Арлингтън.
— Току-що влизам — съобщи му Риордан.
— И?
Пауза.
— Какво научих ли? С две думи: абсолютно нищо.
— Какво??
— Задръж така — каза Риордан и извика встрани от слушалката: — Да, да, да, дай ми пет минути, окей? — После гласът му отново се върна: — Онзи се държа, сякаш ме нямаше. Не чух от него нито дума. Нищичко.
— А адвокат? Не го ли попита…
— Казвам ти, че не можах да изтръгна от него нито звук! Нищо! Прочетохме му правата на три езика и…
— Сигурен ли си, че те е разбрал?
— Да, разбра ме. Видях го в очите му. Разбра всяка думичка.
— Трябваше да му доведете адвокат.
— Естествено! След като изгубих два часа в монолози, се обадих да му назначат служебен адвокат. Рекох си, абе майната му, това може да го излъже да обели поне една дума. Да каже все пак нещо. Седяхме и два часа чакахме адвокатът да се появи. После излязохме и ги оставихме насаме… Не знам… може би поне половин час. Разбрах, че през цялото време е говорил само адвокатът. Джон Доу не е казал нищо. Върнах се в стаята и лично му заобяснявах. Каква велика страна сме, как всички тук сме с равни права, как няма никакво значение кой конкретно си и с какво се занимаваш, а единственото, което има значение, е какво си направил. Дали е добро, или е лошо. Обясних му, че можем да го осъдим и без да знаем името му. Защото на мен не ми пука дали ще отиде пред съда като Джон Доу, или като някой друг, в крайна сметка присъдата ще е една и съща. Ако не сътрудничи — гарантирано е мъртъв.
— Казал си му и това?
— Да, съобщих му още, че е обвинен в предумишлено убийство и палеж и че разполагаме с доказателства. Изброих му ги и му показах ножа…
— Взел си ножа в болницата?
— Занесох още няколко неща. Не се безпокой, всичко е по правилата.