Выбрать главу

Ако бе обикновен енорийски свещеник в малко забутано градче някъде сред Умбрия, цялата история с изповедта на доктор Барези вече щеше да е приключена и забравена. Всъщност, ако бе обикновен свещеник, той едва ли щеше да разбере смисъла на тази изповед, да не говорим за последиците от деянието. А дори ако по някакво чудо бе разбрал за какво става дума, нямаше да има ни най-малка представа какво да стори с получената информация и при кого да отиде с нея.

Но Джулио Ацети не беше обикновен свещенослужител.

Има един термин, популярен в наше време сред миряните, който означава необичайно стечение на обстоятелства. Терминът е съвпадение. За един религиозен човек този термин изразява външна, демонична намеса. Отец Ацети трябваше да разглежда веригата от събития като проява на Нечия воля, а не като игра на случайността. Погледнато по този начин, присъствието му точно в тази изповедалня, за да изслуша точно тази изповед, бе предначертано. Сети се за начина, по който обикновените хора изразяваха същата мисъл: „Неведоми са пътищата Божии!“

Седнал на перона, отец Ацети размишляваше — не, той направо медитираше — върху измерението на изповядания пред него грях. Простичко казано, ставаше дума за мерзост, за богохулство… за престъпление не толкова срещу Църквата, колкото срещу Космоса. За деяние, омърсяващо предначертания ред и съдържащо в себе си края на Църквата. И не само на Църквата.

Молитвата бе щит. Отец Ацети опита да се помоли, да издигне преграда, да се обвие в бял шум… но беше безполезно. Гласът на доктор Барези пробиваше и дори кръстният знак не можеше да го прогони.

Отец Ацети поклати леко глава и премести погледа си да почине върху прашните плевели, поникнали в цепнатините на напукания бетон около коловоза. Точно както семената, паднали в тези цепнатини, таяха в себе си обещанието на разрушителната сила, така и изповяданият от доктора грях, ако някой не направеше нещо, съдържаше… Какво?

Края на света?

Под парещото юлско слънце гледката пред очите му — релсите и сградите отсреща — сякаш потрепна и се разтопи във въздуха. Тялото му под расото бе плувнало в пот.

Избърса чело с ръкава си и започна да репетира онова, което смяташе да каже в Рим… при положение че кардинал Орсини го приемеше.

Става дума за нещо изключително важно, Ваше Преосвещенство…

Научих нещо, което застрашава Вярата по най-опасен начин…

Щеше да намери подходящите думи. По-трудно щеше да бъде проникването през бюрократичната стена около Орсини. Опита се да си представи обстоятелствата, при които един доминиканец би се съгласил да го види. Нямаше съмнение, че Орсини щеше да си спомни името му и щеше да разбере, че зад искането за аудиенция няма нищо фриволно. А може би известността му щеше да му изиграе лоша шега, може би кардиналът щеше да предположи, че отива при него, за да поиска да смени отшелничеството си в Умбрия с живот в Рим.

Стисна силно клепачи. Щеше да намери начин. Трябваше да намери начин.

В този момент земята под краката му се разтресе и през подметките на излъсканите му черни обувки се просмука буботене. Малкото момиченце с розови пластмасови сандалки заподскача. Отец Ацети стана. Влакът пристигаше.

3.

Влакът от Перуджа за Рим беше от старите модели — с тапицирани седалки и пейзажи от езерото Комо. Миришеше на евтини цигари и спираше на всяка керемидка, за да вземе нови пътници. Изтощен от глад (така и не бе хапнал) и смазан от ленивия ход, отец Ацети се отпусна на седалката си, вперил поглед в избледняващия следобед. Малко по малко гледката ставаше все по-безинтересна, за да се заредят накрая студените индустриални предградия на италианската столица. Влакът навлезе в Стационе Термини, изтрака задавено и спря с последно раздрусване. Въздушните спирачки въздъхнаха с облекчение, вратите се отвориха и пътниците се изсипаха на перона.

Отец Ацети намери телефон и не без проблеми се свърза с монсиньор Кардоне в Тоди. Извини му се. Съобщи, че е в Рим по въпрос от изключителна важност.

— Рим?

Обясни, че се надява да се върне до ден-два, макар че можело да отнеме и повече — в такъв случай някой трябвало да поеме задълженията му в Монтекастело. Монсиньор бе толкова шокиран, че успя само да изтърси едно възмутено: „Che?!“, преди Ацети да му се извини още веднъж и да прекъсне разговора.

Понеже не разполагаше с пари за хотели, свещеникът прекара нощта на гарата. На сутринта се изми в мъжката тоалетна и тръгна да търси евтино кафе. Бързо намери подходящо заведение. Влезе, седна, поръча си двойно еспресо и отпивайки с наслада от чашата си, изяде на две-три хапки подсладената баничка, която приличаше малко на кроасан. Попритъпил най-острите пристъпи на глада, той се върна обратно на гарата и тръгна да търси голямото червено „М“ на метрото. Крайната цел на Ацети бе Ватикана.