Риордан не отговори веднага. Явно беше, че се колебае. Накрая каза:
— Не знам… Чакай да видя. „Комфорт Ин“… Сигурен съм, че възложих да направят проверката. Ето, вземам папката от Писарчик. Стой така… — Ласитър чу разлистване на хартия. — Аха… Ето тук… Да, едно обаждане. До Чикаго. Продължителност под минута. Нищо особено.
— И на кого се е обаждал?
Отново колебание.
— Ами… — Детективът не се опитваше да скрие, че се съмнява редно ли е да говори за тези неща. — В хотел „Ембаси Суитс“.
— И?
— С централа е. Ако са го свързали с някого, ние как да го разберем? — Гласът му звучеше оправдателно. — И толкова. Не сме правили нищо повече. Там имат… Колко?… Поне двеста стаи. Освен това разговорът е за по-малко от минута. Спокойно може да са му дали и грешен номер.
— А бутилката?
— Снехме от нея частични отпечатъци. Всички са на Доу. Лабораторията изследва повторно съдържанието и отново стигна до извода, че е обикновена вода. С микроскопични примеси. Така че и бутилката води до все същото „И какво от това?“.
— Снимали сте я, предполагам. Има ли някакъв шанс да получа копие?
Силна въздишка.
— Виж… ще видя какво мога да направя. Само че, Джо, разбери — не работя вече по случая! Отсега нататък си говори с Писарчик.
— Добре. Чакай, ами онзи пансион във Флорида? Там, където „Гутиерез“ си е получавал пощата. Имаш ли адреса?
— Я ми се махай от главата — засмя се Риордан и прекъсна разговора.
Оказа се, че в Чикаго има четири хотела с име „Ембаси Суитс“. Ласитър не посмя да разпитва Риордан за онзи, който ги интересуваше. Така че изпрати в „Комфорт Ин“ един от своите детективи, бивш ФБР агент на име Тони Харпър. Беше сигурен, че Тони ще вземе от администрацията копие на сметката, макар че най-вероятно щеше да се наложи да бутне някой долар. Оказа се прав. Два часа по-късно детективът му прати по факса копие на сметката и разписка за сто долара. Основанието за сумата бе вписано в разписката като „За извършени услуги“.
Освен цената на обаждането до номер, започващ с 31215, в разписката фигурираше и номерът на визата, с която „Гутиерез“ бе гарантирал за стаята. Ласитър знаеше, че за двайсет и пет долара ще получи компютърна разпечатка на кредитната история на „Гутиерез“, но знаеше още, че за двеста може да разчита на нещо къде по-полезно: подробен списък на платеното от „Гутиерез“ с тази карта. Както впрочем и с другата — ако си спомняше добре, Риордан бе подхвърлил, че „Гутиерез“ имал две визи, всяка от които издадена само преди два месеца. Агенцията нямаше да има проблем да идентифицира втората чрез първата. И не само втората, а и всички останали, ако имаше още.
Това не беше съвсем легално, но и превишаването на разрешената скорост по магистралата се наказва от закона. В Информационната епоха нахлуването в личния живот се смяташе за морален еквивалент на неправилното пресичане на улицата, с други думи, хванат ли те, плащай глобата и заминавай. Ласитър превъртя ролодекса, докато намери номера на една фирма във Флорида, носеща името „Услуги“.
Това бе информационен брокер, специализиран в „черни данни“. Трябват ти банкови извлечения, невключени в указателя телефонни номера, копия от плащания с кредитни карти, разпечатки на водени от даден номер телефонни разговори — тези хора можеха да го направят, при това бързо и евтино. Според Лио го правеха по „старомодния начин“ — чрез подкупване. Но съдейки по размаха на дейността им, явно имаха ведомост във всяка голяма кредитна компания, както и в повечето телефонни компании, осъществяващи междуградски обаждания в САЩ. „Прекрасна пазарна ниша — бе коментирал веднъж Лио. — Предлагат само едно нещо, но го правят добре“.
Ласитър набра номера, продиктува кода на сметката, която още преди време си бе отворил при тях, и информира жената, поела разговора, какво иска: копия от разписките по кредитната карта на „Гутиерез“ за последните три месеца. Съобщи й номера на интересуващата го карта и поясни, че е готов да плати за експресна услуга.
После насочи вниманието си към телефонното обаждане във фактурата на „Комфорт Ин“. Вписаната сума бе $1.25 с разшифровката, че това е цената на една минута за междуградско обаждане, което означаваше, че самото обаждане може да е продължило и по-малко.
Замисли се. Една минута — едва ли точно, вероятно по-малко. Недостатъчно, за да направи резервация. А ако бе търсил гост на хотела, за толкова кратко не биха могли да го свържат: операторката първо трябва да набере номера, после телефонът в стаята трябва да иззвъни… Или онзи, когото бе търсил, е бил излязъл. Освен… освен ако Джон Доу бе дошъл във Вашингтон от друго място. В този случай може би се е обаждал „у дома“. Повечето хотели предлагат услугата „гласова поща“ — запис в централата на обаждания, когато абонатът отсъства. После можеш да си ги провериш по телефона. Може би Джон Доу е правил точно това.