— Ти си знаел латински? — изненадано го изгледа Ласитър.
— Не, латински знаеше сестра Мари Маргарет. Аз само съм запомнил някоя и друга дума.
— Странното е, че… Помниш ли банковия превод, получен от Грималди?
— Да…?
— Парите са дошли от „Умбра Домини“.
Риордан се захили:
— Е, това вече е готино! Как разбра? Швейцарците се държат така, сякаш устата им е пълна с вода.
Ласитър сви рамене:
— Приятел. Еднократна услуга.
Риордан нетърпеливо бе отмервал с крак някакъв известен само нему ритъм, който постепенно се забавяше. Накрая спря…
— Чакай малко! Онзи превод… Информацията не беше разгласена!
Ласитър се престрои.
— Пристигнахме.
Риордан въздъхна:
— Ясно-о… Подозирах, че си ти.
Колата спря пред терминала и Ласитър използва последните секунди, за да разкаже набързо на Риордан за пътуването си до Неапол и бутилката светена вода, изпаднала от джоба на Делла Торе.
— Беше точно като тази на Грималди!
— Добре, да резюмираме — предложи Риордан. — Опитваш се да ме убедиш, че тази религиозна група — умбрите — е платила на Грималди, за да убие сестра ти, така ли?
— И племенника ми.
— Я остави!
— И семейството на Иржи Райнер. И може би още някои тук-там.
— Ти наред ли си? Защо им е да правят всичко това? — Риордан погледна часовника си. После отвори куфарчето си и зарови из него. — Трябва да запиша поне част от тези глупости — измърмори той.
— Не се безпокой. Приготвил съм ти папка. Остави ме да паркирам. Ще се видим вътре. И си купи чаша силно кафе.
— Ще бъда в бара.
Петнайсет минути по-късно Риордан изглеждаше значително по-добре.
— Кое според теб прави магията? — попита той със светнал поглед. — Доматеният сок? Или водката?
— Според мен водката. — Ласитър плъзна към приятеля си плътен жълт плик. Риордан извади очилата си за четене и запрелиства комплекта материали за „Умбра“. От говорителите се разнесе дълго съобщение на четири езика.
— Окей — каза накрая Риордан. — Благодаря за сламките… Сега ми остава само да се върна и да докладвам на шефа, че са го направили католиците. Имаш ли представа какъв вой ще се нададе?
— Не става дума за католиците — изморено възрази Ласитър. — Говорим за една организация, която, впрочем, има филиал в предградията на Вашингтон. Близо до Фредерик. Защо не отскочиш да им хвърлиш едно око?
Риордан се намръщи:
— Добре де, може и да го направя. Само че този път ще трябва да го съгласувам с федералните. Не знам дали ти е известно, но откакто Грималди награби сестрата, си имам гледачка от Бюрото — Риордан погледна Ласитър в очите така, че за момент заприлича на луд. После взе ръката му в своята и я стисна мъжки: — Дерек Уотсън, Джо. Все още мога да ти казвам Джо, нали? Окей, правим, каквото можем… Исках само да го знаеш и ти. Най-доброто, на което сме способни! — Пусна ръката му и затвори очи. — Дерек — повтори той, — имам си Дерек.
— Добре тогава, съгласувай го с Дерек, щом се налага. Вземи го със себе си.
— Сякаш си нямат по-важна работа. — И понеже Ласитър само сви рамене, побърза да добави: — Не, наистина… Човек би си помислил, че им плащат за нещо по-умно.
— Добре… — каза Ласитър, отпи от кафето си и смени темата: — Искам да те попитам нещо.
— Какво? — незаинтересовано попита Риордан, разбърквайки „Блъди Мери“-то си със стрък от целина.
— Стана дума за това веднъж, говоря за сестрата… Джулиет… и как така се е случило, че носила в джоба си ключовете от колата си, когато е влязла в асансьора с Грималди. Струва ми се, че… Не знам… Прекалено удобно е за него. Поискахте ли й обяснение?
Риордан се замисли.
— Не. Знам, че обещах да го направя, но… когато я намерихме, беше много разстроена, а после… после се появи Дерек и пое нещата в свои ръце. Така че аз специално не съм говорил с нея повече от пет минути. — Сви рамене: — Макар че го споменах на Дерек — за ключовете искам да кажа, — защото помнех, че ти ме беше помолил.
— И…?
— Не знам… Мисля, че ме отпрати. Каза ми, че той самият винаги държал своите ключове в своите джобове, така че нямало нищо нередно, ако и другите постъпвали по същия начин. Но дали я е попитал? Това не бих могъл да кажа. — Детективът раздрънка кубчетата лед в чашата си и направи знак на сервитьора за още едно питие.
— Ще провериш ли?
Риордан написа на плика, който Ласитър му бе дал: „Джулиет, ключовете“.
— Къде живее тя, между другото? — поиска да узнае Ласитър. — До болницата или…?
— Не — поклати глава Риордан, — колата й е с регистрационна табела на Мериленд. Идва… не знам откъде… Хейгърстаун… — Пауза: — Емитсбърг…