Погледите им се срещнаха.
— Северно от Фредерик — отбеляза Ласитър.
— Да, така излиза. Помня, веднъж я чух да казва, че си търсела апартамент по-близко до болницата, защото биела много път. Не че й беше станало навик.
— Защо казваш това?
— Защото беше нова. Току-що бе постъпила на работа. Седмица-две преди това.
— Чакай малко! Да не искаш да ми кажеш, че е постъпила, след като са вкарали Грималди в болницата?
Риордан разтри очи.
— Ами да. Прехвърлили я от… Не знам откъде. Както и да е, какъв лош късмет, а? Втора седмица си някъде и те отвличат. Още ходи на психотерапия.
— Значи не идва на работа!?
Риордан поклати глава и мощно се прозя:
— Много е изплашена…
— Джими!
Риордан вдигна ръка:
— Знам какво си мислиш. Била е на работа само две седмици, носила е ключовете в джоба си…
— И по една случайност живее в град, където „Умбра Домини“ има почивен дом или както там му казват.
Риордан въздъхна и кимна:
— Прав си. Ще го проверя. Окей? Само не залагай много на това… — Допи питието си. — Та-а… не разбрах, връщаш ли се в Щатите за Коледа, или…
— Не.
— Защо?
Ласитър сви рамене:
— Не искам да те разплаквам, но какъв е смисълът. Там не ме чака никой. Нямам никого. Цялото ми семейство е мъртво.
— А къде ще си тогава?
— Не съм сигурен. Може би ще се върна в Рим.
— Рим! Какво говориш! Току-що ми разказа, че са гръмнали партньора ти. Да не си търсиш белята?
— Удушили са го, не е гръмнат. И не, не си търся белята. Освен това в Рим ще бъда в по-голяма безопасност, откъдето и да е другаде. Ако изобщо някой би искал да ме премахне, ще дойде в Щатите.
Риордан понечи да каже нещо, но тъкмо да отвори уста, когато говорителите обявиха неговия полет. Летището беше малко и преди да го бяха превели на немски, Ласитър вече бе платил сметката и стоеше до детектива на опашката пред арката за проверка на ръчния багаж.
— Онази история с твоя приятел — обади се най-сетне Риордан. — Момчето в Рим?
— Бепи.
— Да, Бепи… — Риордан замълча, за да даде на служителя билета и паспорта си. — Нещо труповете започнаха да се множат. — Служителят погледна документите му, удари печат и му ги върна с отегчена усмивка. На няколко крачки пред тях някакъв плешив мъж вадеше всичко от джобовете си, а симпатична блондинка чакаше да го провери за оръжие. — Сестра ти и племенникът ти — продължи Риордан, — което прави двама. Дуейн — трима. Бепи… Ако е заради теб, значи стават четирима. Няма да броя чехкинята и детето й, с които стават шестима. — Смръщи се още повече и наклони глава като куче, заслушало се в далечен звук.
После отвори уста да каже нещо, но служителят му направи знак да мине напред. Плешивият беше изчезнал и сега Риордан пречеше на останалите, които нетърпеливо чакаха. Той пусна куфарчето си на пода, вдигна ръце и пристъпи. За досада на хората отзад обаче спря под арката на детектора и се обърна:
— И да се обаждаш, чуваш ли? Онзи зад всичко това — Грималди, — който и да е той, да знаеш, е белязан с трите шестици.
23.
Коледа дойде и си отиде и нищо особено не се случи.
В Италия празникът беше по-домашен отколкото в Щатите. Затова, въпреки напълно естествената треска по купуване на подаръци и ходене на гости, в Рим цареше спокойно и мирно настроение. Дните се редуваха и така неусетно се стигна до Новогодишната нощ.
За Ласитър този период бе странен. Той нае апартамент в един малък хотел, северно от градините на Вила Боргезе. Посети Стоматологичната клиника на Виале Реджина Елена, където преселил се да живее в Италия англичанин извади останките от счупения в Неапол зъб. Два дни по-късно си направи рентгенова снимка в международната болница „Салватор Мунди“, където му казаха, че ребрата му са натъртени, но не и счупени.
Хранеше се в малки тратории и четеше книжки на „Пенгиун“. Лягаше си късно. Сутрин тичаше дълго. Колеба се известно време дали да не отиде в полицията, за да разкаже за Бепи, но кратък разговор с Уди го накара да размисли. Какво можеше да им съобщи? Не разполагаше с нищо освен с подозрения, а споделянето на тези подозрения с италианските власти не изглеждаше много добра идея. Или поне Уди смяташе така. Да, СИСМИ беше прочистена. Но в каква степен? Грималди несъмнено имаше приятели там. А и дали СИСМИ и „Умбра Домини“ нямаха общи дела? По-добре беше да си държи главата ниско и да остави това за по-нататък, когато пушилката се уталожеше.
Така и направи: изчака Коледа да отмине, без да предприема нищо. Обаждаше се в Щатите през ден от телефонен автомат на гарата. Нямаше обаче новини. Дори разговорите с AmEx бяха отложени за след Нова година. „Никой не работи — обясни му Джуди. — Всички са се изпокрили“. Ласитър я успокои, че разбира. И наистина разбираше.