Тя издуха струя дим и сви рамене:
— Той ще живее с гузната си съвест. Точно както О Джей. — После стана. — Аз съм будистка и вярвам, че всичко това намира своето справедливо равновесие във времето. Сестра ми и аз… не бяхме особено близки, както вероятно ще се намери някой да ви увери. Ако не бях по онова време на Бахамите, предполагам можеха да заподозрат дори мен.
— Едва ли — не се сдържа Рой. — Но, от друга страна, предполагам става дума за голямо наследство.
Хонър го изгледа гневно.
— Не бих казала, че се нуждая от парите на Матилда. Все още не съм решила, но предполагам, че ще ги вкарам във фонд и ще учредя литературна награда на нейно име. А сега, ако не възразявате — тя изразително погледна часовника на китката си, — имам друга среща.
Но Ласитър бе твърдо решен да извлече максималното от разговора с Хонър Хендерсън. Най-малкото за да изключи необходимостта отново да се среща с човек като нея.
— Споменахте, че е можело да бъдете сред заподозрените. Защо?
— Сестра ми ме предаде. Двете живяхме в идеална хармония години наред. Аз рисувах, тя пишеше. Бяхме много щастливи… до деня, когато й хрумна да има дете.
— Вие не сте одобрявали това?
— Естествено, че не го одобрявах. Накрая се наложи да помоля Матилда да се изнесе. И добре, че постъпих така! Когато малкият се роди… Тили започна непоносимо да се лигави. Говореше само за пелени, за болки в гърдите, за играчки и начини за приготвяне на истинска бебешка храна. Стана непоносима, беше просто невъзможно да размениш и две интелигентни приказки с нея. — Хонър внезапно спря и поруменя. — Край на всичко! Аз приключих със скръбта и ви съветвам и вие да го направите, мистър Ласитър. Сега, ако не възразявате… — и тя не особено деликатно ги подбра с ръка, за да ги съпроводи до вратата.
На излизане Ласитър спря и се обърна:
— Знаете ли в коя клиника за лечение на безплодие е ходила сестра ви?
Дълбока въздишка.
— О, Боже, не съм сигурна. Помня, че прахоса много време в търсене и избиране. Ходи в Щатите. После чак в Дубай! Можете ли да си представите!? Посети, мисля, пет-шест такива места. И все дрънкаше за овулации и менструални цикли — лицето й беше изкривено в гримаса на отвращение. — Постоянно си мереше температурата във влагалището и съобщаваше на всички точната й стойност.
— Ходила ли е в Италия — настоя да разбере Ласитър. — Защото убиецът на сестра ми е италианец. — Хонър вече стоеше на прага.
— Не знам. Отношенията ни вече се бяха развалили. Сега… Моля ви! Имам среща.
И вратата решително се затвори.
— Груба кучка — не се сдържа Рой. — Като нищо може тя да ги е убила.
Най-добрата приятелка на Матилда Хендерсън, Кара Бейкър, живееше на отсрещния бряг на Темза, в Южен Лондон. Рой си пробиваше път през натоварения трафик в посока към центъра с непрестанно използване на клаксона. След известно време вече минаваха по Хамърсмит Бридж. Телефонът в колата иззвъня точно когато излизаха на отсрещния бряг. Рой изруга:
— Едвам го изтърпявам… — Вдигна все пак слушалката, изслуша, каквото му казаха, и с примирен глас отвърна: — Майната му… Добре, звънни ми там след час.
Оказа се, че един от служителите му, изпратен в Лийдс по работа, се натъкнал на проблем с местната полиция. Налагаше се Рой да остави Ласитър за малко.
Барнс беше нещо като анклав. Имаше си езеро с патици и игрище за крикет. Домът на Кара Бейкър представляваше солидна тухлена къща, обградена със стар плет. Две малки каменни лъвчета с панделки от червено кадифе на шиите стояха като часови на входната алея.
Жената, която отвори, беше пълна противоположност на Хонър Хендерсън. Впрочем, и къщата й бе на сто и осемдесет градуса от ахроматичния апартамент в Челси. Кара Бейкър бе малко под четиридесетте, с невероятна красота: буйна червена коса, светлосини очи и тяло с такива сластни извивки, сякаш бе излязло изпод четката на тийнейджър с кипящи хормони.
Къщата й бе обзаведа с въображение и еклектизъм — античните мебели безпроблемно съжителстваха с модернизма. По излъскания паркет бяха сложени персийски килими, във всяко кътче се виждаха предмети на изящните изкуства от различни епохи. По перваза над камината имаше борови клонки — с вече поокапали иглички. Колоните в дневната и перилата на двойното стълбище също бяха обвити в зеленина.
Не можеше да се каже, че е прибрано — вестници и списания, книги, чаши и чинии, шапки и ръкавици бяха пръснати небрежно навсякъде. Червена бутилка за топла вода беше подпряна на облегалката на едното кресло, а на седалката на въртящото се столче пред пианото се мъдреше плик с картофен чипс.