Сабрина му се усмихна. Изглеждаше разтревожен, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, имаше сенки под очите. Беше му болно може би колкото и на нея.
— Зная защо не сте ми имали доверие.
Мак поклати глава.
— Ще ми се никога да не бях давал на майора тези карти. Сега щяхте отдавна да сте женени и много щастливи.
Сабрина усети, че кръвта й замръзва.
— Какви карти?
Мак я погледна.
— Персоналът на борда ми даде едно тесте от картите на баща ви.
— След това? Искате да кажете, сутринта, когато пристигнахме в Сейнт Луис?
Мак кимна.
— Мислех, че ви интересуват само парите му — хрипливият шепот издаваше, че не е свикнал да говори тихо. — Не бяха една и две жените, които го преследваха за това.
— Господи! — очите й се замъглиха от сълзи, когато погледна Ийън. — Значи не ме е лъгал — Прошепна тя.
— Съжалявам много. Знам, че това едва ли ще оправи кашата, която забърках, но само се опитвах да го предпазя.
Сабрина вдигна ръката на Ийън в скута си. Всички ядни думи, цялата омраза — оказаха се толкова нелепи.
— Надявам се, че можете да ми простите.
Сабрина кимна. Да му прости. Тя искаше прошка. Беше способна да прости на човека, който само се опитваше да защити Ийън.
— Това няма значение.
Всичко, което имаше значение, бе Ийън да се почувства добре.
— Благодаря ви — прошепна Мак и постави ръка на рамото й. — Вие сте прекрасна жена — постоя още малко, погледна Ийън жално като изгубено куче и тръгна към гостната.
Сабрина се наведе над Ийън, приглади с ръка гъстата му грива, няколко кичура се замотаха в пръстите й. Сълзи се стичаха от очите й, падаха по лицето му като летен дъжд. Значи е казвал истината. Обичаше я. През цялото време е искал да се ожени за нея, а тя…
Прехапа устни, стисна очи, опита се да потисне реката от сълзи. Не успя. Раменете й се затресоха от сподавени хлипове, сълзите бликаха по лицето й и капеха по голите гърди, бузите, очите, събираха се на малки езерца по кожата му.
— Не плачи.
Думите бяха по-тихи от шепот, толкова тихи, че й се сториха плод на въображението. Тогава ги чу пак и пръстите му се размърдаха в ръката й, едва я притиснаха, за да се опитат да я успокоят. Тя отправи замъглен поглед към него и видя, че се усмихва, устните му бяха извити в онази пиратска усмивка, от която дъхът й спираше.
— Ийън?
— Защо плачеш, дяволче? Нали знаеш, че не обичам да плачеш.
Тя изхлипа и се хвърли на гърдите му, притисна буза до рамото му и зарида. Беше твърде уморена, за да овладее радостта си. Ийън я прегърна, ръцете му бяха отслабнали, но толкова нежни, че тя направо се разтресе.
— Госпожо Тримейн — каза Ярдли и докосна ръката й, — да не би да…
— Не! — беше се похлупила на рамото му и плачеше, думите й едва се чуха. Стана и избърса сълзите. — Жив е.
— Какво става? — попита Хана и влетя в стаята. — Боже, да не е…
Мак, Еджи, Лутър и Ормсби я последваха и се струпаха около леглото. Сабрина се отдръпна, защото Хана се спусна като орлица върху Ийън, помилва бузите му и взе да изразява радостта си с плач и писъци. Ормсби, Мак и Лутър се събраха около нея. Всички изглеждаха облекчени. Ярдли се възползва от бъркотията и излезе.
— Май надеждите ти не се оказаха напразни — прошепна Еджи и хвана Сабрина през кръста.
Надежди да живее с Ийън. Да му покаже колко го обича. Не искаше нищо повече. Тя погледна към него иззад гърба на Мак. Той посрещна погледа й с усмивка, очите му й казаха всичко, което искаше да знае. В това се състоеше бъдещето й — да бъде до него, да му дари живот, изпълнен с топлина, надежди и любов.
— Какво става тук? — в стаята влезе Уентуърт.
— Той е в съзнание — каза Сабрина й очите й се наляха отново.
— Да ви кажа, изобщо не очаквах… — Уентърт разбута всички. Постави на шкафчето чаша мляко и чиния, пълна със студено печено говеждо и хляб и се наведе към него. — Как се чувствате, млади човече?
Ийън изпитваше усещането, че в продължение на два дена разярено муле го е ритало в стомаха, в устата си имаше вкус на въглени. Знаеше, че ако се опита да стане, ще се строполи на пода. Погледна зад гърба на лекаря, където стоеше Сабрина. Очите й блестяха от сълзи и неизказани думи. Усмихна й се.
— Ако имам предвид всичко, което стана, май съм извадил голям късмет.
— На мен положението ми се стори отчайващо. Нямаше да се справите, ако не беше… — Уентуърт млъкна, защото влязоха Юинг и Ярдли. Той подхвана с палци червените си тиранти и се вгледа в полицаите. — Инспекторе, не смятам, че моментът е подходящ за разпит. Моят пациент едва…
— Важно е да говорим с него, докторе — Юинг стоеше до отсрещната страна на леглото. — Господин Тримейн, аз съм инспектор Ниймая Юинг, а това е моят сътрудник, детектив Джордж Ярдли. Бихме искали да поговорим за събитията през последните два месеца.