Керълайн се настани до камината, Дънкан стоеше зад нея, положил на рамото й топлата си ръка. Сега вече щяха да доведат нещата до добър край, мислеше тя. Най-сетне ще живее с човека, който изпълваше самотните й години.
Удхаус се окашля, преди да започне. Условията бяха прости. За не повече от три минути хората около него разбраха, че цялото имущество на Ийън Тримейн се завещава на съпругата му Сабрина Кетрин О’Нийл Тримейн.
Керълайн почувства, че пръстите на Дънкан се вкопчват в рамото й. Тя бе не по-малко изненадана.
— Цялото ли? — попита Делия и се размърда на стола.
Удхаус кимна.
— Да, според последното завещание.
Хенри се дръпна от прозореца.
— Включително и акциите в банката?
— Абсолютно всичко — Удхаус затвори папката.
— Но дяловете в банката трябва да останат у фамилията Тримейн — каза Ранд.
— Според документите за основаването на банката контролните акции трябва да бъдат собственост на прекия наследник на основателя Джеймс Евърет Тримейн. Тъй че те остават при вас и баща ви — Удхаус скръсти ръце на масата. — Но дивидентите от тези акции се падат на госпожа Сабрина Тримейн. Ако Сабрина Тримейн почине без наследници, имуществото ще се подели между останалите роднини на Ийън Тримейн. Това условие важи и ако госпожа Тримейн се омъжи повторно.
Всички погледи се насочиха към Дънкан. Керълайн погледна Юинг, който също го наблюдаваше и леко се усмихваше. Той смяташе, че Дънкан е отровил Ийън, и търсеше доказателство, за да го арестува. Беше абсолютно убедена. Завещанието е достатъчен мотив за убийство.
— Извинете, трябва да кажа на дъщеря си — подаде ръка на Керълайн.
Тя го хвана, пръстите й го стиснаха напрегнато, когато излязоха от библиотеката. Ако го арестуват…
— Изобщо не очаквах подобно нещо от този янки — прошепна Дънкан, когато стигнаха стълбите.
Керълайн го погледна. Войната го бе променила, някогашният младеж бе станал по-суров. Но и сега го обичаше, сякаш го виждаше за първи път.
— Той много я обичаше.
Дънкан стисна устни.
— Така трябва да е било.
Почука на вратата на Ийън и зачака. Никой не отговори. Когато отвори, стаята се оказа празна. На стола на Сабрина до френските прозорци имаше една бяла роза.
Претърсиха цялата къща. Нямаше я.
— Къде може да е отишла? — попита Керълайн и погледна разтревоженото лице на Дънкан.
Той поклати глава.
— В нейното състояние… — тя сключи ръце. — Не мислиш, че е способна да посегне на себе си, нали?
Дънкан затвори очи.
— Кажи на Юинг какво е станало. Маниакът, който уби Ийън, може да е сторил същото и със Сабрина.
— Къде отиваш? — тя го хвана за ръкава, когато се отправи към главния коридор.
Дънкан помилва ръката й.
— Ще я потърся.
Керълайн сложи длан на устните си. Гледаше след Дънкан, който се отправи бързо по коридора и се молеше да успее да намери Сабрина, преди да е станало твърде късно.
Глава 31
Сабрина спря на първото стъпало пред гробницата. Лунните лъчи огряваха бялата мраморна арка, дъбовата врата изглеждаше като тъмна сянка. Хладният вятър откъм реката шумолеше в короните на дърветата над нея и развяваше роклята й. Младата жена се изкачи и хвана месинговата дръжка. Облъхна я миризма на рози и прах, когато вратата се отвори със скърцане.
Светлината на луната се промъкна вътре като сребърно острие и освети гладките стени, по които имаше затворени ниши — там спяха мъртвите. На прага на тясната крипта тя се поколеба. Толкова й приличаше на пещерата, където живя — студена, тъмна като самата смърт. И Ийън бе тук, заключен на това усамотено място.
Обичам те, Сабрина.
Думите му сякаш се носеха от вятъра. Тя затвори очи и се вслуша в сладостния спомен.
Ще те обичам, докато съм жив. Ако мога, ще те обичам и в гроба.
Като се опита да превъзмогне страха, тя последва лунния лъч до ковчега на Ийън. Черната копринена рокля се докосна до месинговите вази до стените. Бяха пълни с рози, но въпреки аромата им, се усещаше потискащият мирис на гниене.
Заключен под мрамора, Ийън почиваше до майка си. Красивите му очи бяха затворени за слънцето. Призрачният им блясък бе запечатан завинаги в паметта й. Тя прокара пръсти по гравираните букви на името му. Ако само можеше да докосне лицето му, само още веднъж. Ако можеше…
— Не исках да кажа всичко това… — прошепна тя и думите й нежно отекнаха между стените. — Трябваше да ти се доверя. Много исках, но… Беше ме страх.
Нека те любя, Сабрина.
Разкайваше се за много неща. Сега спомените режеха в паметта й като крехки парчета начупено стъкло. През цялото време бе вървяла против него. А сега… Горещата й длан се притисна до студения камък. Нямаше нищо, освен спомени.