— Казах ужасни неща… Ако можех да… Ти не знаеш какво ми беше. Не знаеш колко те обичах… колко те обичам — тя притисна лице до мрамора и потърси топлината му, но усети само хладина.
Нямаше го.
Отиде си. Не за ден, за месец, за десет години, а… завинаги. Тази истина сякаш я вледени. Никога нямаше да докосне лицето му, да чуе гласа му, да преживее чудото детето му да порасне в утробата й.
Сълзи рукнаха от очите й и мраморът под ръцете й се овлажни. Виждаше живота пред себе си студен, мрачен, опустял. Никога няма да се омъжи отново. Не можеше да погледне очите на друг и да си представи бледозелените листа. Не беше способна да чувства ласките на друг мъж и да си мисли, че е Ийън. Нямаше да преживее подобна лъжа.
— Обичам те, Ийън. Боже, колко те обичам — прошепна тя. Знаеше, че не може да я чуе. Никога нямаше да чуе думите, които така отчаяно искаше да му каже. Беше много късно.
Нямаше го вече.
Пръстите й се сгърчиха на камъка и черните дантелени ръкавици се скъсаха. Дори и след като дойде тук, болката, която раздираше душата й, не се успокои. Тук нямаше нищо. Само студен мрамор и тленните останки на мъжа, когото обичаше.
Беше си отишъл. Завинаги.
— Ийън… О, боже… не.
— Колко трогателно.
При звука на хрипливия шепот Сабрина подскочи. Притисна ръка до шията си и се вгледа в черния силует на входа. Той носеше черна шапка, нахлупена ниско, черно сако и панталони. Лицето на непознатия бе забулено в сенки и Сабрина не можа да го види.
— Кой сте вие? Какво правите тук? — прошепна тя и се опита да го огледа. Дали този тъмен нощен призрак изобщо имаше лице?
— Аз съм този, който ще изпълни желанието ти.
Ледени тръпки я полазиха. Сграбчиха я страховете, погребани в онази част на съзнанието й, до която рядко се докосваше — суеверията, вярата в призраци и мрачния силует на смъртта, която държи сърп в ръката.
— Нямате право да идвате тук.
Непознатият вдигна ръка и на светлината блесна дулото на пистолет.
— Ще те изпратя при Ийън. Нали това искаш?
Устата й пресъхна. Той се приближи и Сабрина отстъпи. Това не беше дух, а човек. Човекът, който й отне Ийън.
— Вие го направихте. Вие го убихте.
Приглушен смях прокънтя между стените.
— Имах това удоволствие. Макар, че полицията ще си помисли, че си ти. И баща ти. Направил съм всичко необходимо.
Беше слаб и висок горе-долу колкото нея.
— Кой сте вие?
— Няма значение — фигурата пристъпи. — Само след секунди ще си мъртва. Самоубийство, предполагам. По-късно баща ти ще го обесят.
Гневът я разтърси като мълния.
— Копеле! — изкрещя Сабрина и тръгна срещу него.
— Не мърдай — каза той и насочи пистолета към сърцето й.
Тя замръзна и сведе очи към смъртоносното оръжие. Убиецът на Ийън! Не трябваше да се измъкне! Не можеше да го остави да убие и баща й.
— На колене.
„Не трепвай“ — каза си Сабрина и бавно коленичи. Все имаше някакъв начин да го спре… Докосна с ръка една от месинговите вази, хвана тънкото гърло на съда и усети студения месинг между пръстите си. Изщракване, рязко, металическо. Пистолетът беше зареден. Сърцето й спря. Сега!
Тя хвърли вазата в лицето му. Водата и розите се посипаха върху него. Последва звук от тъп удар и глух стон.
Изстрел разтърси въздуха и рикошира между мраморните стени. Куршумът прелетя над главата й и се удари в стената. Само след миг тя беше на крака. Блъсна мъжа с рамо и той се строполи отново. Изхвръкна от гробницата й чу проклятията му.
Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата. По мрамора и гранита играеха бледи петна. Сабрина повдигна полите си и се втурна през прошарените сенки. Краката й потъваха в гъстата трева, сърцето й биеше в гърлото. Каретата я чакаше на пътя, двата коня бяха навели глави и пасяха от тревата до чакълестата алея. Още няколко метра.
Изстрел разтърси нощта, изплашени врани се вдигнаха с крясък от гнездата си. Куршумът засегна ръката й. Сабрина се препъна и падна по очи на влажната трева. Тялото й се тресеше от болка, дъхът й секна.
Разбра, че непознатият е отчаян. Вече не го интересуваше дали ще изглежда като самоубийство. Искаше само да е сигурен, че тя няма да се измъкне. Сабрина се изправи и се хвана за ръката. Топла и лепкава, кръвта бликна по дланта й.
Наведе се до един гранитен свод и спря, за да си поеме дъх. Стомахът й се сви от болка. Инстинктите я подтикваха да се крие. Но не можеше. Щеше да я намери и да я убие. Животът на баща й беше изцяло в нейни ръце.
Тя се приведе и хукна, придържаше се към тъмните места, използваше надгробните камъни и паметници за прикритие. В черните дрехи изглеждаше като дете на нощта. Ако успее да излезе на главния път, някой може да я забележи. Но кой беше главният път? Пътеките бяха твърде много и всички криволичеха в различни посоки.