— Дай ми ръка.
Сабрина се примъкна по-близо, обхвана с една ръка ствола на дървото и протегна другата към него. Острото изпращяване на стъблото в нощния въздух бе последвано от писъка й. Дървото се прекърши.
Ийън се вцепени, като видя, че тя падна назад. Пусна и двете си ръце, хвърли се към нея и я сграбчи за китката. Двамата се търкаляха няколко метра, преди той да успее да хване с другата ръка корените на падналия дъб. Затвори очи. За да намери на какво да стъпи, тя се мяташе, увиснала на ръката му като пъстърва на въдица. Той пое дълбоко дъх и започна да я дърпа нагоре, докато успя да хване дървото със свободната си ръка.
— Всичко е наред — каза й и я хвана през кръста.
— Ийън — прошепна тя. — Ти си наистина тук.
— Сещам се и за други места, където няма да ни е зле — той я стисна още по-здраво и се вгледа в стръмнината.
Заедно се изкатериха нагоре и прескочиха стената. Бяха в безопасност. Щом стъпиха на твърда земя, Ийън я придърпа към гърдите си и я целуна. Почувства вкуса й, топлината й се просмука в кръвта му. Ръцете й се плъзнаха в косата му, тя сякаш искаше да го погълне, притисна се към него с такава сила, че за малко не отне крехкото му равновесие.
— Ийън — пошепна и леко се отдръпна.
Хвана лицето му и се вгледа в него. Луната я осветяваше, погледът й преливаше от чувство. Любовта в очите й изпълни опустелите дълбини на душата му.
— Ти си жив — каза тя. — Как? Не разбирам как?
Той се засмя.
— Дълга история.
— Дълга история? — тя премигна. Лицето й се изкриви, облекчението и възторгът се смениха с ярост. — Защо не ми каза? — изкрещя и го отблъсна. — Защо ме остави почти да умра от мъка при мисълта, че си мъртъв?
Той хвана раменете й и я задържа, когато се опита да се отдръпне.
— Щяха да арестуват теб и баща ти.
— Да не мислиш, че аз съм го направила или баща ми?
Ийън поклати глава и веднага съжали, че го е сторил.
Хвана рамото й по-здраво, за да се закрепи.
— Споразумях се с Юинг. Казах му, че ще се престоря на мъртъв, за да му помогна да хване истинския убиец.
Тя нацупи устни.
— Можеше да ми кажеш. Трябваше да ми кажеш. Имаш ли представа на какви мъки ме подложи? Мислех, че си умрял, без да успея да ти кажа, че… — тя прехапа устни.
Той постави ръка на лицето й и прокара палеца си по устните й.
— Какво да ми кажеш?
Тя го перна през ръката.
— Че си жесток, подъл, безсрамен… — липсваха й думи. — Янки!
— Сабрина — последва я към гробището. В светлата трева лежеше пистолетът, който му напомни за мъжа в пропастта. Ийън го взе и го пъхна в джоба на панталона, докато подтичваше, за да настигне жена си. — Ти какво очакваше да направя? Да ги оставя да те вкарат в затвора?
Сабрина се хвана за лявата ръка под рамото, дланта й се плъзна по напоената с кръв коприна.
— Ти трябва да отидеш в затвора.
— Ти си ранена — каза той и подхвана ръката й под скъсания ръкав. Извади кърпа от джоба си. Искаше да превърже раната.
— Това е само драскотина в сравнение с онова, което ти ми причини, Тримейн.
— Слушай — каза той и хвана здравата й ръка. Спря я точно преди да навлязат в тъмното. — Ако смяташ, че ще…
— Господин Тримейн! — извика Юинг от дърветата пред тях. — Господин Тримейн!
— По дяволите! — измърмори Ийън. Изкушаваше го мисълта да изчезнат двамата в тъмното, но непознатият лежеше мъртъв в пропастта. — Насам!
След няколко мига Юинг и Ярдли излязоха на светлината. И двамата държаха пистолети.
— Господин Тримейн, мисля, че се разбрахме да ме оставите да си свърша работата — Юинг погледна първо Сабрина, а после Ийън. — Трябваше да сте в източното крило на къщата в леглото си.
Ийън усети, че Сабрина е напрегната.
— Никога не ми се е удавало да изпълнявам заповеди.
Особено ако не ги намирам за основателни.
Юинг наклони глава, луната блесна в очилата му.
— Господин Тримейн, убиецът е на свобода. Чухме изстрели.
— Човекът, когото търсите, е в подножието на хълма, инспекторе. Предлагам ви да слезете по стъпалата — каза Ийън и посочи към стълбите на около четиридесет метра вляво.
— Проверете — Юинг погледна, през рамо към Ярдли. Младият детектив тръгна на бегом по стълбите.
Юинг си пое дъх и ги погледна.
— Глупаво беше да излизате във вашето състояние, господин Тримейн.
— Вашето състояние? — прошепна Сабрина и го погледна. Тревожните й очи се взряха в лицето му. — Добре ли си?
Ийън сметна, че един разумен човек не би скрил факта, че му е трудно да се държи на крака. Но не изгаряше от нетърпение да се прави на сакат.