От реката повяваше тих августовски вятър и полюшваше розите в Дънкелд. Сабрина се подпря на белия парапет на белведера и погледна ливадата зад розите, прошарена от сенките и слънчевите лъчи. Под кестена, на няколко метра от нея лежеше мъж. На гърдите му бе положен тримесечният му син. Тази картина бе достатъчна, за да повярва Сабрина в чудеса.
Обичаше това място. В летните утрини двамата с Ийън сядаха за няколко часа, гледаха как тихо тече реката и си говореха за бъдещето. Но Ийън замина тази сутрин. Беше в белведера заедно с кучетата и Керълайн. Гуинивиър лежеше до нея. Байрон и Шекспир се бяха оттеглили на сянка.
Сабрина вдъхна дълбоко ароматния въздух и си спомни за Роузбрайър, майка си, братята. Все още й липсваха. Винаги щеше да е така. Но сега болката не я заслепяваше. Спомняше си радостта и смеха им. Благодарение на Ийън раните й бяха заздравели. Заедно обърнаха гръб на миналото и намериха покоя на настоящето.
Имаха дом, изпълнен с доверие и любов. Сабрина не вярваше, че това може да се случи отново. И двамата се чувстваха свободни. Вече не ги преследваха кошмари. Миналото не ги дебнеше зад ъгъла. Мракът не можеше да ги погълне.
— Седмицата, която прекарах с вас в провинцията, ми хареса невероятно. Отдъхнахме си от любопитните, които непрекъснато идват, за да поднесат поздравления — каза Керълайн и се отблъсна с пети. Белият плетен стол се залюля под нея. — Знаеш ли, мила, ние с баща ти май станахме скандалната двойка на Ню Йорк.
Сабрина се облегна на една от колоните, които подпираха покрива.
— Искаш да кажеш, че чудото, което направихте, скандализира Ню Йорк.
— Конър сигурно е чудо. Но аз не съм преставала да вярвам в чудеса — Керълайн се надигна от стола. Тя стисна ръката на Сабрина и продължи: — Точно толкова вярвам и в новото начало.
Керълайн се спусна по стъпалата, розите й се кланяха, докато стигна ливадата. Дънкан вдигна ръка и помаха на жена си да дойде при него под кестена. Виолетовата коприна се разстла около нея, когато седна до невръстния си син.
Сабрина обгърна тялото си, за да помилва бебето, което трябваше да се роди около Нова година. Да започнеш отначало — тя също вярваше в това с цялото си сърце.
— Къде е чичо Ийън? — попита Тим и се облегна на парапета срещу Сабрина. — Мислех, че ще ни води на пикник след обяд.
— Снощи получи телеграма — каза Сабрина и се усмихна на братовчедка си. — Каза, че има неотложна работа в града, но ще се върне до обяд.
— Искахме да пояздим — каза Луси и отпусна ръка на рамото му. Венчалният пръстен блесна на слънцето. — Мислиш ли, че Ийън ще се сърди, ако не го изчакаме?
Сабрина се усмихна. Знаеше, че искат да бъдат сами след сватбеното пътешествие, от което наскоро се върнаха. Тя самата изпитваше тази нужда, макар да беше женена повече от година.
— Сигурна съм, че няма да има нищо против.
Тим и Луси поеха през шарените сенки между дърветата, хванати за ръце. Когато стигнаха алеята, Ийън се показа зад ъгъла на къщата. Сабрина усети, че сърцето й заби по-силно. Този човек все още можеше да я развълнува само като го видеше.
Тим и Луси спряха да разменят няколко думи с него. Ийън се усмихна и кимна, преди да продължи към нея. Кучетата го надушиха. Гуинивиър първа скочи на крака и поздрави господаря си. Байрон я последва и я изпревари. Лаеше и махаше пухкавата си опашка. Най-отзад Шекспир се тътреше на кривите си крака.
Сабрина следеше всяко движение на съпруга си. Еленовите бричове се опъваха по мускулестите му крака. Крачките му бяха широки и свободни, бързо напредваше към нея. Спря, за да помилва кучетата и да им каже по някоя мила дума, и пак тръгна.
Взе наведнъж двете стъпала на белведера. Тримата бездомници дотичаха след него.
— Здравей, дяволче — каза той, усмихна се и й подаде ръце.
Не носеше връхна дреха, ризата му бе разкопчана почти до кръста и интригуващо разкриваше черни къдри и златиста кожа. Нямаше никакво чувство за приличие. И това беше една от причините да го обича толкова.
— Струва ми се, че ти казах да не ме наричаш дяволче — каза Сабрина и положи ръце в топлите му длани.
— Така беше — Ийън я придърпа напред и я целуна по носа. — Но ти винаги ще си бъдеш моето хубаво дяволче.
— Вбесяваш ме — дръпна косите, които се вееха над раменете му. Трябваше да се подстриже, но Сабрина не се чувстваше склонна да му го напомни. Харесваше чорлавата му грива.
Ийън се усмихна, очевидно доволен от себе си.
— Имам една изненада за теб — извади от джоба си бледосин копринен шал. — Но първо си сложи това.
Сабрина прокара пръсти по шала, коприната трептеше от ветреца.
— Очите ли ще ми вържеш?
— Вярваш ли ми? — кимна той.