— Естествено, че ти вярвам, но… — намръщи се тя.
— Добре — Ийън пристъпи около нея, — защото на света нямам нищо по-скъпо от жена си и бебето, което расте в нея.
Сабрина прехапа устни, когато хладната коприна скри света от очите й. Нищо не виждаше. Имаше му доверие. Наистина! Само това я възпря да не махне превръзката, щом започнаха да слизат по стълбите!
Слънцето я огря. Чувстваше топлината му, виждаше аления цвят на клепачите си. Преминаха по чакъла, а после краката й потънаха в тревата.
— Спираш ми кръвта — каза Ийън и я накара да отпусне малко ръката му. — Мислех, че ми вярваш.
— Вярвам ти — оправда се тя. Хладните сенки на дърветата смениха слънчевата светлина. Едно от кучетата се отърка о крака й. Сабрина се молеше да не се препъне.
Помисли, че е глупаво да е така изнервена, и опита да се отпусне. Знаеше, че Ийън няма да я остави да се спъне. И все пак… Трудно е да се довериш напълно на някого. Слънцето отново я огря и тя реши, че са някъде около пътеката, която води към конюшните.
— Чакай тук — каза той и пусна ръката й. — И не гледай. Сабрина пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Но все пак подскочи, когато след няколко минути Ийън я докосна по рамото.
— Спокойно, обич моя — той пое ръката й, пръстите му се сключиха нежно около китката. Когато повдигна дланта й, тя сви пръсти. Страхуваше се да докосне това, което й предлагаше.
— Не съм сигурен, че наистина ми вярваш, дяволче. — Ийън докосна с устни кокалчетата.
— Вярвам ти — прошепна тя. И щеше да го докаже. Разгъна ръка и докосна лицето му, даде му вяра, точно така, както той й даде любов. Усети допира на дългите му пръсти, а после се докосна до нещо нежно, твърдо и топло.
Дочу тихо цвилене и нещо побутна ръката й. Толкова й беше познато. Не може да бъде. Тя свали шала. Слънцето я заслепи. Премигна, погледът й се проясни и тя видя дорестия жребец, който стоеше насреща.
— О, боже! — прошепна Сабрина и притисна пръсти до устата си.
Ейдън тръсна глава, дългата му грива се развяваше. Бутна ръката й с муцуна и подуши бяло-синята раирана рокля, за да потърси захарче.
— Ейдън — изпищя тя, прегърна коня и притисна лице в гривата му. Вдишваше земната миризма на дома си, очите й се насълзиха. Животното стоеше кротко, докато сълзите овлажняваха грубата му козина. Сабрина плачеше за една изгубена и намерена любов.
— Ей, не заслужавам ли поне една усмивка? — каза Ийън и докосна рамото й.
Тя се откъсна от Ейдън и се хвърли в прегръдките на човека, който й върна част от миналото. Прилепи лице до шията му и захлипа. Той галеше гърба й, попиваше сълзите, говореше й нежно. Когато се успокои, Сабрина се отдръпна и му се усмихна през сълзи.
— Как го направи?
Една гарванова къдрица падна на лицето му — изглеждаше като пират на борда на своя кораб. Усмивката само допълни разбойническото му излъчване. Той избърса сълзите й.
— Наех Бейнбридж.
— Благодаря — каза тя и плъзна ръце по страните му, сякаш за да улови усмивката.
Разсмя се и обсипа с целувки бузите, носа и устните му. Там се застоя, опиваше се от вкуса, посрещна нахлуването на езика му. Притисна се към него, за да го накара да почувства любовта, която грееше като слънце в душата й.
— Луси и Тим отидоха да яздят — прошепна Ийън до лицето й.
Сабрина леко захапа долната му устна.
— Знам.
— Не мисля, че Керълайн и баща ти ще възразят, ако не ги вземем на пикника.
Сабрина се отдръпна, но остана в ръцете му.
— Защо, господин Тримейн, да не искате да ме заведете на онова усамотено кътче на няколко километра от тук? — попита тя, докато си играеше с черните къдри, които висяха малко под ключицата му. — Където има вир за къпане, направен от дядо ви?
Ийън я хвана през кръста, притисна устни до челото й и се усмихна.
— Точно така.
— А спомняш ли си, че последния път, когато ходихме там, се върна с голяма кървава рана?
— Струваше си.
Тя прокара шала през врата му.
— Ще ми позволиш ли да те водя с вързани очи? Пиратската усмивка отново трепна на устните му.
— Ще ти позволя да правиш каквото искаш, дяволче.
Сабрина омота косата на тила му в нежните си пръсти.
— Тогава какво чакаме, янки?