— Просто не мога да гледам как се съсипваш — каза тя и го подръпна за ръкава. — Вече от две седмици си в града, а не си посетил и едно тържество. Ще завършиш живота си като самотен стар ерген.
Ийън въздъхна и поклати глава.
— Само ако съм късметлия.
— Няма да ти позволя да станеш отшелник — каза Елън и го подкани да излязат.
Отшелник — никога не си го беше представял, но сега тази идея му хареса.
— Трябва да се подстрижеш. Само една халка на ухото — и съвсем ще заприличаш на пират.
Ийън прокара ръка през рошавата си грива. Беше предвидил да си остави малко време, за да я оправи, но все забравяше.
— Притесняваш се, че дамата няма да ме хареса.
Когато сестра му го погледна, светлината от газената лампа се отрази в очите й.
— Миличко, не познавам жена, която не те обожава.
Да, в най-лошия случай обожаваха парите на Тримейн, помисли си Ийън. Докато двамата вървяха, подметките им потропваха по шахматно подредените черни и бели мраморни плочи. Из дългия коридор, който водеше към балната зала, врати от полирано орехово дърво се съчетаваха с орехова ламперия. С всяка стъпка музиката ставаше все по-силна.
Ийън хвърли един поглед към залата за карти — изпитваше желание да избяга там и да се занимава като всички мъже. От месеци не бе ходил на бал. И тази вечер нямаше да е тук, ако Делия не бе настояла. На нея баловете й харесваха. Това й даваше възможност да блесне в светлината на цялото си великолепие и тя не можеше да пропусне случая.
Преди войната майчиците много се притесняваха от Ийън. Освен че беше вторият син във фамилията, за него се носеха слухове, които една почтена жена обобщи: „Той е красив и изкусителен като сатаната и точно толкова опасен за младите момичета.“ Но сега, когато беше наследил богатствата и на Тримейн, и на Макклеърън, всяко маменце в града, което гледаше да задоми дъщеря си добре, я насочваше към него. Парите можеха да направят изумителни неща за доброто име на един мъж.
— Изглеждаш така, сякаш съм те повела към бесилото — каза Елън.
— А нима не си?
Ийън започваше да си мисли, че Ню Йорк е една фабрика за производство на млади дами, които за първи път се появяват във висшите среди. Тези госпожици с усмихнати лица, подканващи очи и празни глави неизбежно му задаваха все същите въпроси за войната. Защо всички си мислеха, че един мъж обича да говори за големите и славни битки, в които е участвал? Войната изобщо не беше славно нещо.
— Тя наистина е забележителна. И е истинска английска графиня — дъщеря на граф. Мис Джулия Уиндъм е тук само от три седмици, а вече цял Ню Йорк е в краката й.
Ийън се намръщи. Тази сутрин племенникът му бе прекарал цял час в кабинета му, за да му говори за английската красавица.
— Това да не би да е същата жена, по която Тим се е побъркал?
Елън гледаше право пред себе си.
— Тимъти и всички мъже с някакво положение в Ню Йорк.
— Може би има и други причини да желаеш толкова много да ни запознаеш.
— Не бих ви срещнала, ако не смятах, че ще я харесаш — тя го погледна и една отвесна бръчица проряза гладката кожа на челото й. — А и не мисля, че е за Тим. По-възрастна е от него и е твърде изтънчена, твърде омайна. Мисля, че може да го нарани доста дълбоко.
Ийън знаеше какво означава това. Сабрина беше изтръгнала сърцето от гърдите му и сега на мястото му зееше огромна кървяща рана.
Елън спря в коридора само на няколко крачки от вратата на залата и го докосна по ръката.
— Наред ли е всичко? — запита го тя, когато погледите им се срещнаха.
— Да, да, напълно — Ийън се усмихна пресилено. — Просто си мислех за работата, това е всичко.
— Затрупал си се с работа, отбягваш приятелите си, семейството. Това не е добре. Понякога си мисля, че тръгваш на тези делови пътувания само за да се отървеш от нас.
В работата той се чувстваше сигурен, че владее положението. Там никой не го насилваше да бъде такъв, какъвто не е. Никой не очакваше от него да бъде онзи младеж, изпълнен с идеали, който яздеше по Пето авеню заедно с други идеалисти на неговата възраст, за да се впусне във войната, така изпълнен с основателно възмущение от опитите на Юга да унищожи страната, готов да се бори и да умре. Само дето не загина.
— Липсва ми този весел юноша, който често ме дразнеше и изпитваше удоволствие от всичко, което правеше. Липсва ми усмивката ти — тя се поколеба за миг и огледа лицето му, преди да продължи. — Безпокоя се за теб.
— Няма нужда да се тревожиш. Вече съм голямо момче и се оправям чудесно.