Сабрина се чудеше какво ли ще помисли Тим за чичо си, ако знае за склонността му да прелъстява и изоставя млади момичета. Хрумна й, че разрушаването на мита, в който вярваше този невинен младеж, можеше да бъде част от отмъщението й.
В края на танца Тим повери лейди Джулия в ръцете на следващия мъж, чието име бе върху картата й. Войната бе осакатила младостта на Сабрина като градинарски ножици, орязали цветовете на розов храст. Празненствата, на които можеше да отиде, бяха отлагани, мъжете, които можеха да я ухажват, умираха в страхотни мъки, докато нейната женственост разцъфтяваше. Под маската на лейди Джулия тя искаше да опита вкуса на нещата, които не бе изживяла — да танцува, да се усмихва, да флиртува, да държи Ийън под око, да копнее за мига, когато той ще приеме предизвикателството й.
Засега той се държеше на разстояние.
Една след друга красавиците го придружаваха на дансинга, накитите им блестяха на светлината, скъпите им рокли се опираха в краката му. Бяха млади, а парите и общественото им положение — наследствени. И те всички искаха Ийън Тримейн. Щеше ли една английска графиня да се окаже по-привлекателна?
Откакто пристигна в Ню Йорк, лейди Джулия бе получила тринадесет предложения за женитба. Богаташи, които търсеха съпруга с благородно потекло, бедняци, които се лакомяха за богатството й, млади и стари се тълпяха около английската наследница. Ийън Тримейн не можеше да се бави още дълго, убеждаваше се тя. Дори само любопитството щеше да е достатъчно, за да го оплете в мрежите й. И все пак полунощ отмина, а той още не се беше доближил до нея.
Сабрина се изкачваше по широката дъбова стълба на имението Тримейн и си мислеше, че вече й е дошло до гуша да гледа Ийън и неговия харем. Отметна назад един кичур, който бе паднал на рамото й от спретнатия в началото на вечерта кок. Нито косата, нито краката й бяха издържали на последния рил.
Погледна надолу към сините копринени пантофи, които се подаваха изпод роклята, и видя, че върху едната има тъмно петно. Тимъти Рейнолдс не беше най-добрият танцьор в залата, но бе един от най-приятните младежи, с които се бе срещала в Ню Йорк. Но чичо му беше негодник.
Една от спалните на втория етаж бе запазена за гримьорна на дамите на бала. До една от стените имаше голямо легло, постлано с бял брокат. Всички останали мебели — диваните, креслата, раклите и тоалетките също бяха бели. Сабрина се почувства така, сякаш влизаше в ледена пещера.
Две момичета стояха до една от тоалетките и наблюдаваха млада жена, която се кипреше пред огледалото. Сабрина бе посетила дебютния бал на едно от тези момичета миналата седмица — госпожица Фани Уорън.
— Руж! — каза Глория Фелпс и се наведе, за да види по-добре какво прави приятелката й. — Алайза, едва ли ти трябва руж.
— Само мъничко — каза Алайза, докато нанасяше цвета по бузата си. Тя наклони русата си глава, огледа се и доволно се усмихна. — Никой няма да забележи.
Когато Сабрина се приближи, момичетата се обърнаха. В отговор на усмивката и поздрава си тя получи топли приветствия от Глория и Фани. Но с Алайза Рензълиър нещата стояха по-различно. Зад усмивката й Сабрина долови студения поглед на лъвица, която наблюдава натрапник в ловните си територии.
Преди пристигането на лейди Джулия Алайза се радваше на най-широк кръг почитатели през този сезон. Но откакто се появи Джулия, повече от половината й ухажори я напуснаха заради англичанката. Когато тъмните сини очи на Алайза се впериха в нея, Сабрина се усмихна дори по-широко. Натруфена, разглезена и своенравна, красивата Алайза наистина заслужаваше да си ожули нослето, препъвайки се в една английска графиня.
Сабрина седна пред съседното огледало — второто от общо четирите, подсигурени за гостенките. След като отказа помощта на камериерката, която дойде веднага, тя се зае да събере необузданата си грива. Момичетата до нея се кикотеха, бъбреха и продължаваха да се оправят. Празненства и балове, стремеж да блеснат като красавиците на града, безпокойство за прическите и дрехите или за непопълнените докрай карти за запазени танци — ето това беше животът, който съдбата трябваше да отреди и на Сабрина.
Но участта й се бе оказала друга. И тя често не можеше да си обясни защо.
Вместо да живее в охолство и удоволствия, на тяхната възраст тя изпрати баща си и братята си на война. Докато младите госпожици на Ню Йорк се приготвяха за следващия бал, тя ровеше в градината, за да намери нещо, с което да се нахрани. А после дойде Виксбърг. Дланите й овлажняха, щом спомените нахлуха в съзнанието й.