Сабрина решеше косата си и от време на време надаваше ухо към оживения разговор на момичетата. Тя им завиждаше, завиждаше на невинността им, на радостта, на бляскавото и сигурно бъдеще, което имаха пред себе си. Нейният живот далеч не беше така ясен. Похарчи всичките си спестявания, за да дойде да потърси справедливост, включително и тези хиляда долара, които Ийън бе захвърлил в лицето й, за да й плати за „услугите“. Но си струваше да направи всичко, за да го постави на мястото му.
— Мама ми каза, че единствената причина, поради която Тримейн се е върнал в обществото, е, че си търси съпруга — Фани въздъхна замечтано. — Той е най-привлекателният мъж, когото съм срещала.
Ръката на Сабрина стисна четката по-силно, сърцето й прескочи.
— В него има нещо опасно — каза Алайза развълнувано. — Той е като див звяр, заобиколен от безобидни марионетки. От пръв поглед си личи, че е способен да убива хора.
— Татко казва, че господин Тримейн е герой от войната — каза Фани. — Но той отказва да говори по въпроса. Когато се опитах да му спомена за това, промени темата. Не ви ли изглежда странно? Не е ли нормално да му се иска да говори за това, което е направил?
Герой. Колко ли души е убил? Сабрина недоумяваше. Вероятно Брендън и Денис бяха загинали от ръката му.
— Видя ли как сияеше Гречън Чембърс тази вечер? — попита Глория. — И то само защото Тримейн танцува два валса с нея. Смята, че дори е готов да поиска ръката й.
— Това едва ли ще стане, защото аз също ще изразя мнението си по въпроса — прозвуча решителният глас на Алайза.
Сабрина отново прекара четката през косата си. Жените тук се държаха така, сякаш Ийън беше последният мъж под слънцето, единственият достоен за тях в целия град. Нищо чудно, че той се бе превърнал в надменен грубиян и изобщо не го беше грижа за Джулия Уиндъм.
А може би наистина си търсеше съпруга — една от тези натруфени госпожички, които нямаха никакви грижи и разполагаха с цял набор от кокетни усмивчици. Можеше да ги има всичките.
Но при мисълта, че Ийън ще се ожени за друга, сърцето й се сви от остра болка. Защо ли се чувстваше толкова безпомощна? Защо се остави да бъде наранена? Вече беше толкова уморена…
— Ще трябва да ме извините, уважаеми — Алайза стана от стола като принцеса, която се изправя сред придворните си. — Ийън ме помоли за следващия валс и не мога да си позволя да го разочаровам.
Със смях и шеги по адрес на Алайза момичетата напуснаха стаята. Сабрина остави четката на бялата тоалетка и в очите й блеснаха сълзи. Изглежда, бе постъпила ужасно глупаво, като дойде тук. Като английска графиня тя едва ли можеше да впечатли Ийън повече, отколкото го бе впечатлила като жена от Юга. Държанието й досега бе твърде уверено и спокойно. Той бе за нея просто още едно завоевание.
Тя грабна гъстите плитки и започна да ги навива на тила си. Битката още не беше приключила. Трябваше някак да привлече вниманието му, да го накара да си плати за това, което бе й сторил. Все имаше някакъв начин!
Като приключи с косата си, излезе от стаята, готова за сражение. Плавният ритъм на валса се завъртя около нея, докато тя слизаше по стълбите. На последното стъпало Сабрина се спря и се загледа във входа на залата. Знаеше, че Ийън е вътре и танцува с красивата Алайза. Разбра, че не е способна да се върне там. Не и в този момент.
Обърна се и потъна в един дълъг коридор, за да се скрие от музиката, смеха и жените на Ийън Тримейн. Докато се разхождаше, разглеждаше мраморните статуи на гръцки божества, разположени до стените. Слабините на по-мъжествените от тях бяха стратегически прикрити с бяло платно, за да не дразнят чувствителността на дамите. Но тя вече не изпитваше нужда от подобни премълчавания. Не и след като бе познала плътта на един от тези езически идоли.
Към края на коридора една отворена врата събуди любопитството й и тя спря. Само един от газениците гореше и меката му светлина се посипваше по отрупаните с книги рафтове от полиран орех, които опасваха стените на библиотека. Стотици книги я мамеха иззад стъклените витрини. Повечето от речните кораби разполагаха с малки библиотеки, но те едва ли можеха да се сравняват с тази или с това, което пожарът в Роузбрайър й бе отнел.
Сабрина направи няколко крачки по мекия зелено-златист килим и привлечена от книгите, надникна през стъклото като дете в сладкарски магазин. Отвори една от вратите и прокара пръсти по заглавието „Брулени хълмове“ — много й се искаше да забрави целия свят с тази книга. Въздъхна и затвори вратата. Книгите трябваше да почакат.
— Леля Керълайн ли ти каза, че е безопасно да наминеш насам сега?