При звука на мелодичния баритон на Ийън Сабрина се завъртя на пети и се хвана за шията. Той стана от едно кресло с ветрилообразна облегалка в дъното на стаята. Лицето му тънеше в сенки.
— Господин Тримейн, не знаех, че има някой тук.
— Така ли? Леля ти току-що излезе. Предполагам, казала ти е, че вече не играе в твоя спектакъл.
Поначало Сабрина нямаше намерение да намесва леля си, но Керълайн, след като чу какво се е случило между Ийън и племенницата й, настоя да участва. А щом веднъж беше взела решение, да я накара човек да се откаже от него, беше по-трудно, отколкото да изкопчи някое петаче от голям скъперник. Дори след като Сабрина й посочи всички рискове, и тя знаеше, че репутацията й може да пострада сериозно, Керълайн остана непреклонна.
— Страхувам се, че не знам за какво става дума — каза тя напълно откровено. Никой не знаеше какво може да хрумне на Керълайн в следващия момент.
— Естествено е, че не знаеш.
Той напусна прикритието си, приближи се до нея и светлината се отрази в гневните му очи. Беше заставена да се бори с инстинктивния си страх и желанието за бягство. Знаеше, че от дълго време чака този сблъсък. И това беше само първата битка.
Устните му се изкривиха в усмивка, когато погледът му нахално се плъзна по тялото й, сякаш я събличаше. Кожата й потръпна, сякаш я галеше. Сабрина усети пулса си дълбоко вътре из онези дебри на плътта, в които само той някога бе проникнал.
Когато погледите им се срещнаха, изражението му красноречиво показваше, че той знае точно какво се намира под копринените й дрехи, как се е чувствала тя от допира му, колко съвършена беше хармонията между телата им. Той повдигна чашата си за поздрав към нея, преди да отпие.
Да върви по дяволите! Сякаш я беше жигосал, беляза душата й и я остави жадна за нещо повече от отмъщение. Мразеше го за това. Ако и сега негодникът си мислеше, че с един поглед ще размъти разсъдъка й, лъжеше се. Това бяха мислите на Сабрина, докато се опитваше с отчаяни усилия да се овладее. Щеше да го научи тя! Лейди Джулия не беше от жените, които могат да се поддадат на влудяващия му мъжки магнетизъм.
— Господин Тримейн, ако имате да кажете нещо, казвайте. Неясните ви намеци ме отегчават до смърт.
Устните му се извиха в имитация на усмивка.
— Наистина си много добра. Мислила ли си някога за кариера на сцената? От теб би излязла прекрасна актриса.
На около две стъпки от нея той се спря. Беше достатъчно близо и тя успя да види вече наболата брада по гладките бузи и да усети привлекателния му дъх. Бе твърде близо.
— Вие наистина сте много груб. Никога ли не ви е хрумвало да се научите как да се държите в обществото? Това поне ще ви направи по-поносим.
— Да, може би ще изглеждам по-добре. Но човек не може да промени същността си, нали? — той разклати чашата с бренди и се вгледа в кехлибарената течност. Ръбът на чашата блестеше като огнен обръч. — Винаги ли използваш този парфюм?
Въпросът я завари неподготвена.
— Доста често. Една от дамите, която посещаваше майка ми, разбъркваше жасмин с подправки. Това е само една от миризмите, които приготвя, но ми е любима.
— Странно е, че двете със Сабрина използвате еднакви парфюми.
Странно. Беше запомнил парфюма й. А имаше ли и други неща, които е запомнил? Дали и нейният образ не го преследваше поне в известен смисъл така, както неговият образ преследваше нея?
— Сигурен ли сте, че толкова си приличат?
В очите му като че ли проблесна съмнение. През отворените прозорци нахлуваше ритъмът на валс. Като се сети, че сега Алайза обикаля залата и търси Ийън, Сабрина се усмихна още по-широко.
— Заинтригувана съм, господин Тримейн. Изглежда, не можете да ме погледнете, без да си спомните онази жена. Наистина ли толкова приличам на Сабрина?
— Толкова, че почти не е за вярване. Почти.
— Изглежда, доста ви е впечатлила.
— Когато бях на дванадесет години, ме ужили стършел. Спомням си жилото му и до днес.
Сабрина трябваше да положи усилие, за да продължи да се усмихва.
— Обичахте ли я? — една последна искрица надежда я подтикваше да попита, за да се увери дали има смисъл да продължава с кроежите си до края.
Белязаната му вежда се повдигна.
— Прекалено директна си.
— Това е един от недостатъците ми — тя не сваляше очи от него и сякаш го предизвикваше да я излъже. — Ще ми кажете ли?
— Има ли някакво значение? Повече от всичко на света.
— Да, може би. На нито една жена не допада непрекъснато да я сравняват с друга.
За момент Ийън се вгледа в нея, сякаш много внимателно претегляше думите си. Кадифените завеси се полюшваха от вятъра, сякаш танцуваха по валсовите звуци.