Дъхът на Ийън секна.
— А тя съгласи ли се?
— Все още не, но имам всички основания да смятам, че ще приеме — Тим удари юмрука си в лявата длан. — Няма да позволя да я позориш така. Настоявам за извинение или… ще се разберем по друг начин.
— Тим, осъзнай се — Ранд го сграбчи за рамото. — Ийън може от тридесет крачки да простреля монета.
— Хич не ме е грижа! — изкрещя Тим. — Настоявам да ми се извини.
Всички разговори в залата бяха притихнали. Хората бяха извърнали глави и не ги изпускаха от поглед.
Ийън се изправи. Осъзнаваше, че едва владее положението. Нямаше никакво намерение да застреля племенника си заради тази червенокоса жена. Но същевременно не можеше да остави Сабрина да влезе в църквата в прегръдките на Тим или пък на който и да е друг мъж.
— Ще ти се извиня, когато наистина ми докажеш, че тя е лейди Джулия Уиндъм — каза Ийън така тихо, че само тези, които бяха наблизо, успяха да чуят отговора му.
Тим отвори уста, но после отново я отпусна. Под хладния поглед на зелените очи на Ийън гневът му се стопи.
— По дяволите, чичо Ийън, тя е Джулия, убеден съм.
Ийън въздъхна дълбоко.
— Не забравяй, че тя е много красива. Толкова е пленителна, че би прелъстила и змията да напусне райската градина.
Тим се озърна наоколо и бузите му пламнаха още повече, щом забеляза, че е станал център на внимание.
— И все пак грешиш — каза той, преди да си тръгне.
Докато гледаше Тим, който изхвръкна от залата. Ийън седна отново. Какво ли щеше да прави сега?
— Малко спречкване с роднините, а? — Уолтър Стриклънд бе застанал до Ийън. — За някоя хубава жена ли става дума?
Косите на тила на Ийън настръхнаха от гласа на Стриклънд. Той се обърна нагоре и срещна острия му поглед.
— Нищо, което да ви засяга.
Устните на Стриклънд се сгърчиха в нещо подобно на усмивка, но очите му останаха мрачни и студени като черни въглени в бял зимен ден.
— Винаги сте привличали жените. Но един ден те ще ви погубят.
— В негово лице имаш заклет враг — каза Ранд, докато гледаше как Стриклънд отива към бара. — И все пак, предполагам, че ако жена ми продължава да те преследва като разгонена котка, и аз самият не бих се подвоумил да те убия.
— Благодаря — каза Ийън и вдигна чашата си с бренди.
— А какво ще правиш с Тим?
„Ще му попреча да си съсипе живота.“ И ще попречи на една червенокоса хубавица да се омъжи за братовчед му. Ийън вече беше намислил как да се справи с чародейката, но този план можеше да се окаже взривоопасен.
Сабрина се спря, писалката й увисна над хартията, докато тя мислеше какво да напише. Някак не вървеше да разкаже на баща си за баловете, приемите и вечерите, които бе посетила от последния път, когато му писа. Това бяха неща, които той самият бе искал да й осигури, а не бе успял.
Трябваше ли да му каже, че ненавиждаше всяко тържество, бал или официална вечеря, защото всичко това беше просто още една възможност да го види — само дълги и мъчителни часове, в които Ийън щедро даряваше вниманието си на всички останали жени. Имаше моменти, в които едва се сдържаше да не отиде при него и да го удари с юмрук в лицето.
— На баща си ли пишеш, скъпа? — попита Керълайн, влизайки в дневната.
— Опитвам се — каза Сабрина и натопи връхчето на перото в мастилницата. — Но трудно се сещам какво — искаше да му опише нещо, което няма да издаде болката, раздираща я отвътре.
Керълайн прекоси стаята, атлазената й рокля с цвят на карамел прошумоля, разнесе се аромат на рози. В движенията на леля й имаше увереност и грация, на които Сабрина се възхищаваше безкрайно. Макар и да беше така крехка, че можеше да бъде отнесена, ако завееше по-бурен вятър, хората, които заставаха до нея, дори и високи като върлини, се превръщаха в джуджета, един неин поглед бе достатъчен, за да му полазят на човек тръпки по гърба, тя превръщаше в свой пленник всеки, който пренебрегваше разбиранията й за добро общество. И все пак под тази царствена външност се криеше една от най-загрижените души, които Сабрина познаваше.
Преди да заговори, Керълайн се спря пред отворения прозорец и през нежните рози, извезани по дантелените пердета, се вгледа в градината.
— Предай на баща си моите най-искрени поздравления.
— Да, разбира се.
Откакто се помнеше, баща й винаги се вбесяваше, когато някой заговореше за леля й Керълайн. Винаги, когато майка им ги водеше в Ню Йорк, за да посетят леля си, Дънкан си намираше оправдание, за да не дойде. В редките случаи, когато Керълайн посещаваше Роузбрайър, тя бе успяла да усети напрежението, което съществуваше между баща й и сестрата на майка й. Това не беше просто гняв, имаше нещо повече, което толкова бе смутило десетгодишната Сабрина, че тя попита майка си каква е тази нестихваща вражда.