Тогава Рейчъл й се усмихна и я погледна със спокойните си сини очи. С прямотата, която й бе присъща, тя каза на дъщеря си, че някога баща й е бил влюбен в Керълайн, това малко признание просто я порази.
То просто не можеше да е вярно. Човек се влюбваше истински само веднъж, и то за цял живот. По това време Сабрина можеше да се закълне, че детските й разбирания са верни. Но сега вече знаеше повече. Любовта беше нещо ужасно — страховит звяр, който можеше да изпие радостта от живота ти и да не остави от теб нищо, освен една празна, обветрена черупка.
Котаракът на Керълайн се промъкна под роклята на Сабрина, протегна се и гъстата му сива козина докосна краката й. Само след момент се измъкна от зеления си копринен балдахин и тръгна важно към Керълайн, дългата му опашка бе вирната нагоре и рязко се повъртяваше, пълното му бяло коремче се люлееше и почти се опираше в пода при всяко движение.
— А, ето те и теб, господин Дарси — каза Керълайн и повдигна тънките си вити вежди. — Изглежда, си склонен да ме напуснеш заради по-младата дама.
Господин Дарси се изпъна, изви гърба си и ноктите му потънаха в синьо-златистия брюкселски килим. Той започна да се умилква около полите й, като се опитваше отново да спечели благоразположението й.
— Непостоянен като всички мъже — отбеляза Сабрина, докато леля й вземаше дебелия котарак на ръце.
— В някои отношения мъжете много приличат на котките. Или поне по-интересните от тях — отвърна Керълайн, докато чешеше врата на господин Дарси, от чиято гръд се разнасяше блажено мъркане. — Те могат да бъдат много мили и привързани, но винаги трябва да си наясно, че имат скрити нокти. Може да ти се струва, че те обожават, но все пак ще кръшнат при първата възможност да се закачат с някоя женичка на следващата пресечка. И, опасявам се, повечето жени намират за предизвикателно да се опитват да опитомят едно създание, което винаги ще си остане малко диво.
— Някои мъже изобщо не подлежат на опитомяване.
— Ийън Тримейн е един от най-трудните — Керълайн поклати глава. — Не бива да се обезсърчаваш, мила.
Топлият ветрец леко полюляваше дантелените пердета, които предпазваха стаята от слънчевата светлина, и разнасяше из въздуха аромат на прясно окосена трева.
— Не смятах, че ми личи.
— Скъпа, ти беше блестяща всеки път, когато излизаше. Никой не би познал каква болка изпитваш всъщност от вятъра пердетата запърхаха и сенките на розите, извезани по дантелите, заиграха по лицето на Керълайн и по атлазената й рокля с цвят на карамел. — Но аз прекрасно знам какво изпитваш всеки път, когато видиш Ийън Тримейн с друга жена. Любовта ти към него е толкова силна, че понякога може да те задуши. И от време на време ти искаш да стане така, защото тогава болката ще изчезне завинаги.
Сабрина се чудеше откъде знае леля й всички тези неща. Как е могла тя да прозре болката, която бе станала неизменна част от живота й, понякога — студена и остра като стомана, друг път — приглушена и коварна, като змия, която се увиваше около нея и пиеше жизнените й сили. Тя отдавна вече не се надяваше, че тази убийствена слабост някога ще я напусне. Сега само се молеше да набере сили, за да притисне тази болка в някое далечно кътче на сърцето си.
— Аз ненавиждам този човек.
— Не, не го ненавиждаш — Керълайн продължи да гледа към градината, докато пръстите й нежно милваха котката. — Той е част от теб и никой друг няма да може да заеме мястото му. И ти си част от него, дори ако той не го осъзнава сега.
— Аз не означавам абсолютно нищо за Ийън Тримейн. И никога не съм означавала — Сабрина докосна наполовина написаното писмо с върха на писалката и върху белотата на фината пергаментова хартия останаха няколко черни точици. — Нещата не се оказаха такива, каквито си ги мислех. Смятах, че като дойда да танцувам валс тук, ще накарам този човек да се влюби в мен. При това съм една богата английска графиня, за бога, как би могъл да устои? — тя погледна леля си. — Но той устоява. Дори и не си помисля за мен.
— О, напротив, помисля си. Нали виждам как те гледа. В погледа му има нещо особено.
Сабрина се загледа в петната върху хартията.
— Омраза.
— Желание.
Сабрина почувства, че нещо я изгаря, горещината тръгна от талията, обжари гърдите й, шията, бузите, докато накрая дори връхчетата на ушите й пламнаха.
— Не мога да повярвам, че се оказах толкова наивна — каза тя и погледът й се спря на изцапания лист. — Как можах да му повярвам? Излязох една глупава хлапачка.