Обърна се точно в момента, когато мъжът се запъти към вратата в другия край на стаята. Движеше се с ловкостта на пантера, която дебне. Нещо в него сякаш й се присмиваше и тя се напрягаше да си спомни защо. Изкушението да разбере кой е странният непознат се оказа твърде голямо и тя го последва.
Когато Ийън Тримейн стъпи на палубата, вятърът го удари в лицето и задърпа краищата на палтото му. В небето, тъмно като индиго, се вихреха черни облаци, които обвиха луната и потопиха земята в мрак.
Ревът на гръмотевиците и бляскащите светкавици събудиха у него спомени, които таеше в най-скритите кътчета на душата си. Усети парливия вкус на барут, примесен със сладникава кръв. Стисна зъби, вдъхна влажния нощен въздух и се опита да избистри ума си. Кога ли ще свърши всичко? Кога най-сетне ще бъде свободен?
Никога. Има спомени, от които не можеш да избягаш. Част от него винаги щеше да остане забулена в мрак. Светлината от люковете му позволи да се насочи към стълбите, водещи до гребната перка. Щом приближи, усети, че косата му настръхна. Инстинктите, които бе придобил на бойното поле, се събудиха.
Светкавица разсече свода, сребристият й блясък освети земята и сенките оживяха. Той си представи, че в небето хвърчат снаряди — красиви като падащи звезди, но които те разкъсват на парчета, щом се разбият в земята.
— Внимавай! — изкрещя някаква жена само миг преди небесната артилерия да прогърми.
Боецът у него се събуди. Ийън се завъртя — срещу него беше насочен пистолет; хвана брадичката на мъжа и отблъсна главата му назад. Когато нападателят се огъна, той сграбчи ръката с пистолета. Дръпна я рязко към коляното си и костта изпращя остро. Мъжът не изпускаше оръжието. Ийън се обърна — въпреки че поваленият викаше от болка, той усети, че се приближава втори.
В светлината на люковете блесна нож. Ийън успя да парира първия удар. Стоманата се вряза в плътта му и болката го захвърли назад във времето на битките, където земята бе напоена с кръв. Превърна се в звяр.
Хвърли се напред и стовари юмрука си в челюстта на мъжа, който залитна и се блъсна в парапета. Ийън не го остави да се съвземе, атакува го с рамо и му изби ножа.
Биеше се като в някаква алена мъгла и сипеше удар след удар върху врага си, без дори да усеща какво става със собственото му тяло. От време на време глухите стенания на борещите се надмогваха воя на вятъра. Един последен удар с лакът и мъжът полетя с вик през борда към придошлите води.
Ийън се вкопчи в перилата и се загледа в тъмния водовъртеж, където беше изчезнал нападателят му. Пое дълбоко хладния нощен въздух и се зарадва на първите капки дъжд, които бръснаха лицето му. Искаше да се успокои, да усмири звяра, който го владееше. Някой докосна ръката му. Той се обърна и замахна.
— Не!
Юмрукът му замръзна във въздуха — интуитивно разбра, че насреща си има приятел. Това беше жена, ръцете й бяха вдигнати пред лицето и в едната имаше пистолет, насочен нагоре.
— Спокойно! — каза той и й взе оръжието. — Не нападам жени с револвери — отдалечи се от парапета и огледа тъмните ъгли за първия, който искаше да го убие. — Видяхте ли накъде отиде?
— Не. Търсих пистолета и това бе погълнало цялото ми внимание. Можехте да изпаднете в затруднение.
— Да, благодаря ви, че извикахте — Ийън пъхна револвера в джоба си и усети остра болка. Хвана се за лявата предмишница и между пръстите му се стече топла, лепкава кръв.
— Добре ли сте?
— Никакъв проблем — огледа скъсания ръкав и палтото, почерняло от кръвта.
Облъхна го аромат на жасмин, когато тя се приближи. На светлината от люковете не можеше да види ясно фигурата й. Формата на рамене й събуди интереса му. Беше висока и стройна — точно негов тип. Гласът й също беше хубав. Звучеше с атлазена мекота, а колоритно провлеченият говор извикваше във въображението му представата за широка бяла веранда, обляна от лунна светлина.
— Но вие сте ранен — тя докосна ръката му. От допира болката го обля като вълна.
— Не е фатално.
— Трябва да превържем ръката ви. Кабината ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи към редицата врати от тази страна на парахода. — Нека ви помогна.
— Но това е само драскотина — и тъй като имаше и по-лоши неща на света от една загрижена жена с атлазен глас, Ийън я остави да го поведе. Стъпките им прокънтяха като пушечен откос по дъбовите дъски на палубата.
— Еджи! — извика тя и затропа по заключената врата. — Еджи, отвори, Сабрина е!
— Е, че какво правите навън? — запита Еджи, докато дърпаше резето. Тя отвори широко вратата и се намръщи. — Какво, по дяволите, сте…