— Знам… Почти вярвам… — Сабрина се поколеба, защото на вратата се почука.
Керълайн отговори и в стаята влезе икономът. Той подаде на Сабрина малка картичка, каза й, че господинът я чака в златната приемна, и застана встрани в очакване на заповеди.
— Кой от твоите обожатели е този път, мила? — попита Керълайн и разсеяна прекара пръсти по гърба на господин Дарси. — Сабрина, добре ли си?
Сабрина прочете веднъж редовете, изписани под името на Ийън Тримейн, после ги прочете още веднъж и вдигна поглед към леля си:
— От Ийън Тримейн е.
— Не съм и предполагала, че още дълго ще страни от теб — каза тя и издърпа картичката от безжизнените ръце на Сабрина. Бързо прегледа написаното и вдигна поглед към племенницата си. — И така, моли за удоволствието да му отделиш няколко минути от времето си. Но това е чудесно!
Сабрина почти не чуваше, кръвта й така пулсираше в ушите, че едва не я заглушаваше.
— Дикън, кажи на господина, че лейди Джулия ще го приеме — Керълайн отпрати иконома.
— Добре ли изглеждам? — пошепна Сабрина, когато Дикън си отиде. — Може би трябва да се преоблека. Да сложа нещо малко по-… — тя размаха ръце около врата си. — Нещо, което да разголва раменете ми.
Керълайн се усмихна.
— Мисля, че една вечерна рокля ще се набива на очи в десет сутринта, скъпа.
— Ох, разбира се. А може би синята коприна — тя докосна зеления сатен и маслената дантела по шията си. — Тази, дето…
— Изглеждаш прекрасно — Керълайн пое овлажнелите ръце на Сабрина. — Искаш ли да дойда с теб?
Сабрина поклати глава.
— Сигурна ли си?
Тя сама бе повела тази война и трябваше да бъде последователна докрай.
— Мога да се оправя с Ийън Тримейн — Сабрина изправи гръб. — Вече не съм малка наивница. Той скоро ще разбере, че си е намерил майстора.
— Да — Керълайн се усмихна, докато племенницата й смело излизаше от стаята. — Аз също мисля така.
На няколко крачки от приемната се поколеба — тя беше актриса, която трябваше всеки момент да стъпи на сцената — трябваше да се срещне с мъжа, който я измами. Убеждаваше се, че няма от какво да се притеснява, докато оправяше гънките на роклята си.
Хиляди пъти беше репетирала тази сцена пред огледалото. Знаеше репликите наизуст. Знаеше каква роля ще играе — жена, която е далечна, изтънчена, недосегаема.
Ийън Тримейн скоро щеше да разбере, че лейди Джулия е нечувствителна за неговия чар. Английската графиня щеше да го повдигне с два пръста и да го пусне от такава височина, че да се пръсне на хиляди парчета.
Сабрина приглади полите си, изопна рамене и се приготви да посрещне враждебността му с леденото самообладание на Джулия.
Глава 9
Слънчевата светлина хвърляше златисточервени отблясъци върху сочните зелени листа на огромния дъб, който растеше пред входа на градината лабиринт. Ийън стоеше пред прозореца в приемната стая на Керълайн ван Кортленд. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените бричове, ръкавите на тъмнозелената му дреха бяха запретнати над китките. Той се вслушваше в шепота на дъбовите листа, вдишваше аромата на прясно окосената трева и в главата му нахлуваха спомени за неща далечни и неясни като избелелите цветове на картина.
Някога бе срещнал едно момиче — малко, хубаво момиче с дълги рижи плитки и кафяви очи, които изглеждаха твърде големи за малкото личице. И все пак в това младо лице бе видял красивата жена, в която момичето щеше да се превърне — жената, която един ден щеше да открадне сърцето му. И това се случи.
Мускулите му се напрегнаха, когато чу стъпките й по мраморната настилка в коридора. Токовете й почукваха по пода в уверена каденца. Тя маршируваше — като войник, поел в битка. Без дори да я види, знаеше, че се е спряла точно пред стаята и се подготвя да го срещне, знаеше какво очаква.
Беше се научил да преценява врага си, да открива слабостите му и да ги превръща в свои оръжия. Без да се обърне, знаеше, че е влязла в стаята и го гледа. Усещаше погледа й като парене между плещите си и изпитваше неловкото чувство, че някой е забил нож в гърба му.
— Господин Тримейн, това е изненада за мен — гласът й прозвънтя с леден британски акцент.
Беше време за война. Обърна се с лице към нея и сякаш усети тътена на първия оръдеен залп. Нажеженият въздух затрептя, допря се о кожата му със свистене, прорязва го дълбоко — ударът бе толкова силен, че дъхът му секна. Силата на въздействието й върху него го парализира. В известен смисъл тя бе много по-опасна, от който и да е враг на бойното поле. Но това бе война, която не можеше да си позволи да загуби.