— Да не би внезапно да си спомнихте за…
— Добро утро — каза той и се доближи до нея.
Тя се поколеба. Устните й се разтвориха, като че ли някой току-що я бе прекъснал по време на добре заучена реч.
— Добро утро — тя пое дълбоко дъх и започна отново. — Господин Тримейн, да не би внезапно да сте се сетили за някой член от семейството ми, който е убягнал от злостните ви хули? — макар и да изглеждаше така, сякаш ще се отдръпне всеки момент, докато той приближаваше, тя не помръдна. — Тази ли е причината да…
Той притисна показалеца си до устните й и тя замлъкна, а дъхът й погали кожата му като топла струя.
— Лейди Джулия, моля да извините поведението ми онази вечер, когато ви срещнах за първи път.
С елегантен жест тя отмести ръката му.
— О, и на какво дължа тази промяна в настроението ви?
Изглеждаше царствена, студена, необезпокоена. И все пак дантелите, които пърхаха на гърдите й, издаваха колко е напрегната.
— Разбрах, че съм се объркал. Моля да ми простите за поведението — той й се усмихна. Винаги гледай да завариш врага неподготвен. От изражението й веднага си личеше, че е невероятно изненадана.
— Вие се държахте като един страхливец — каза тя, повдигна брадичката си и отново се оттегли зад паравана на своята изтънченост.
Той кимна.
— Ужасен нехранимайко.
— Отвратителен грубиян.
Той повдигна белязаната си вежда.
— Толкова лош ли бях?
— Дори повече.
— Прощавате ли ми?
— Ако се вземат предвид обстоятелствата, вероятно да — тя се отдръпна към едно от креслата до прозореца. — Но ако аз наистина толкова приличам на Сабрина, сигурно сте били шокиран. А и…
Преди да продължи, тя се поколеба, сякаш й беше трудно да изговори думите, пръстите й се плъзнаха по една златна роза, избродирана върху броката. Ийън стоеше и я гледаше, без да изпитва потребност да запълни паузата. Искаше да я остави да изиграе картите си докрай.
— След всичко, което Керълайн ви е казала… — тя прехапа долната си устна. — Трябва да сте разбрали, че не знаех нищо за баща си. Никога не съм допускала, че майка ми… Е, бях твърде шокирана.
Много добра беше, мислеше Ийън. Самурените й мигли леко се спуснаха върху бялата като слонова кост кожа, гласът й потрепери. Ако не знаеше коя е, би повярвал на всяка дума. Малка лъжлива чародейка.
— Съжалявам, че станах причина да разберете истината.
Тя вдигна очи към него. Устните й се извиха в несигурна усмивка.
— Разбирам ви.
Чудеше се колко ли дълго е репетирала, за да постигне тази съвършена поза на наранено честолюбие.
— И аз се надявах на същото.
През прозорците нахлуваше ветрец, повдигаше краищата на панделките под брадичката й и зеленият сатен милваше бузите й. Той си спомни, че кожата й е по-нежна от атлаз, гладка, топла и съблазнителна. А точно това бе едно от нещата, които така се мъчеше да забрави.
Тя стоеше като в рамка между колоните, отделящи крилата на прозорците, белите дантелени пердета трептяха от вятъра. Пресяната слънчева светлина трептеше наоколо й, сякаш тя самата я излъчваше — като истински ангел, който се е спуснал от небесата. Но този ангел му показа пътя към ада.
— Вие наистина сте една от най-красивите жени, които съм срещал — повтори думите, които й бе казал сякаш преди векове, като се чудеше дали тя ще забележи.
Тя се усмихна — това беше самодоволната усмивчица на лейди Джулия. В очите й се четеше увереност, че го е взела на мушката и в следващия момент вече ще е мъртъв. Но този път той бе дошъл подготвен за битката.
— Не мога изобщо да разбера как съм могъл да ви объркам със Сабрина О’Нийл.
Тя вдигна очи. Стреснатият й поглед се засече с неговия.
— Какво искате да кажете?
Той се усмихна. Гневът беше мястото, където защитата й се пропукваше. Това беше начинът да свали маската от красивото лице и да отпрати този паднал ангел.
— Огледах ви по-добре. И то точно навреме, за да забележа, че се различавате от Сабрина.
— Различавам ли се?
— Права бяхте за цвета на косата, но, доколкото си спомням сега, очите на Сабрина бяха бадемови. Изобщо не бяха така красиви като вашите.
— Бадемови? — тя отстъпи назад, когато я доближи. Той кимна и спря на крачка от нея.
— А може би бяха зелени.
— Зелени!
Ийън потърка брадичката си.
— Не, изглежда, бяха сини.
Тя го гледаше и тъмните й очи пламтяха от гняв.
— Искате да кажете, че май не сте много сигурен какъв точно е цветът на очите й.
Ийън повдигна рамене.
— Ами, срещнахме се съвсем за малко на един речен кораб.
— Да, разбирам — тя се обърна с лице към прозореца. Тялото й се напрегна. — Навик ли ви е да прелъстявате жени по корабите?