— Много ли сте чели за войната?
— Това беше новина от огромно значение в Англия — Сабрина погледна отново къщата и преди да се почувства склонна да се предаде окончателно, опита да се овладее. — Хората се разделиха според пристрастията си.
— И тук се случи същото — с рязко дръпване на поводите той подкара дорестия конски впряг в пъргав тръс. Хамутите на конете зазвъняха, а опашките им заподскачаха.
За момент тя се вгледа в спокойния му профил, но нищо не можеше да прозре. Той бе част от нея така дълго, част от детството и от мечтите й. Това бе мъжът, към когото се насочваше цялата й любов, той я обнадеждаваше, когато целият свят наоколо тънеше в отчаяние, той й бе показал радостта от това, че е жена, и болката от прекалената обич. А тя изобщо не можеше да каже, че го познава.
— А вие защо отидохте на война? Аз си мислех, че повечето богати синове се откупват от армията. Или може би сте подражавали на по-големия си брат?
Той се засмя гърлено. Смехът му обаче изразяваше нещо много по-близо до самоненавист, отколкото радост.
— Брат ми беше от тоя тип хора, които предпочитат да изнесат паяка от къщата си, вместо да го убият — каза той и я погледна.
Душата й сякаш откликна на силната болка, която се четеше в зелените му очи. И двамата бяха изживели мъките на тази война и тя усети, че той също не е успял да намери покой, след като дулата бяха замлъкнали.
— Джон не познаваше никакво зло, нито един от пороците, които помрачават човешката душа. Ако го бяхте видели, щяхте несъмнено да го обикнете, без да си задавате никакви въпроси.
— Но аз не разбирам как човек като него ще тръгне да убива хора, които просто са защитавали своя дом.
— Изглежда се бе заблудил, че може да закриля малкото си братче — Ийън повдигна очи към някакво място високо на хоризонта и мускулите на лицето и шията му се стегнаха. — Виждате ли, аз бях този, който изгаряше от желание да отиде на война.
— Защо? Защо сте искали да участвате в тази касапница?
Ийън продължаваше да се взира в някаква далечна точка към края на криволичещия път. Паузата се проточи прекалено дълго и напрежението помежду им растеше. Времето течеше само чрез равномерния тропот на копитата, които биеха твърдата земя.
— Мислили сте си, че войната е вълнуващо преживяване? — попита Сабрина и наруши тишината. — Смятали сте, че ще се приберете у дома, окичен с лаври и слава?
— Слава? — Ийън я погледна, като че ли за първи път забелязваше, че тя седи до него на тясната кожена пейчица. — Всеки, който си мисли, че войната носи слава, никога не е виждал лице на човек, раздрано от оловото, или момче, едва навършило шестнадесет, разкъсано на парчета.
— Допускам, че не са много младежите, които са видели ужасите на войната от богатите си домове на Пето авеню.
— Не съм преследвал слава.
Той я погледа известно време, преди да насочи вниманието си отново към пътя. Под краката на конете пътят се изнизваше, но Ийън оставаше безмълвен. Сабрина овладя желанието да разчовърка раните му. Може би беше по-добре да стои на разстояние от болката, която бе доловила у него, да не се доближава прекалено до мъжа, когото някога обожаваше, фамилиарността можеше да се окаже фатална.
Гората отстъпи на малко градче и после отново възцари господството си, ненарушимо, освен от пръснати тук-там отдалечени големи къщи от тухли и гранит. Сабрина предположи, че това са провинциалните убежища на аристокрацията в Ню Йорк, принцовете на търговията, благородниците, които имаха земи. Тук не бяха чули нищо от войната, освен далечен тътен. Тя им завиждаше за това.
— Когато бях малък, тук излизах на езда с приятелите си — каза той. Неочакваният тон на дълбокия му баритон я стресна. — В този край, навсякъде, докъдето стига погледът, по време на Революцията са се водили битки и се е проливала предимно кръвта на патриоти. Избирахме си да сме от едните или от другите и преигравахме всичко.
— Това явно е било тогава, когато не сте се смятали за рицаря на Камелот — каза тя и когато образът на онова невинно тринадесетгодишно момче нахлу в съзнанието й, обхвана я желанието никога да не бе пораствало. Ако само можеха да си възвърнат онази непорочност, която и двамата бяха загубили някъде назад във времето. Ако само… желанията понякога се сбъдваха, но това — не.
Ийън се взираше в играта на светлите петна и сенките, които хвърляха клоните върху пътя, сякаш това бяха думите на разказ, който трябваше да й прочете.
— Отидох да воювам, защото вярвах в съюза, за чието създаване и запазване те смело са се борили. Мисля, че единствената им грешка е била, че са го създали въз основа на факта, че хората се раждат равни, докато все още са позволявали човек да поробва себеподобните си.