Ийън се чудеше какво ли на този свят може да промени спокойното изражение на иконома. Като момче той често се бе опитвал да постигне това, но дори и вида на петдесет жаби, които подскачаха в китайския бюфет, не можа да извади иконома от равновесие. Ийън се усмихна, като си спомни как възрастният човек отвори вратичката и отвътре се разнесе неудържимото крякане на подскачащите „зелени досаднички“, както Ормсби ги нарече тогава.
— Изглежда, това е вашата гостенка, сър — каза той и се отдръпна, за да може Ийън да внесе гостенката през прага.
— Помогнете! — изкрещя Сабрина. — Този човек ме отвлича!
— Синята спалня е приготвена — каза Ормсби, без да му трепне лицето. — Бихте ли желал…
— А, пристигнахте значи.
Ийън се обърна и видя Хана Уейкът, която приближаваше към него като вихър. Дребничката домакиня бе част от персонала на дядо му, откакто се помнеше. Сега тя се грижеше за домакинството на Ийън. В този момент Сабрина го удари силно в средата на гърба и Ийън се намръщи.
— Затова ли ни извика всички в имението? — настоя Хана. — Пак ли някоя лудория, младежо?
— Не виждате ли какво прави? — крещеше Сабрина и отмерваше ритъма на речта си със силни удари по кръста му. — Помогнете ми!
— Не, Хана, ще попреча на дамата да извърши някоя лудория.
Със свободната си ръка Ийън плесна Сабрина отзад. Ударът му бе омекотен от няколко ката коприна и лен, но пък за сметка на това тя го възнагради със силен вик на възмущение.
Хана поклати глава.
— И друг път съм те виждала да…
— Ще говорим после — каза Ийън и тръгна по коридора. Вече се бе насладил на почти всички унижения, които можеше да причини на дивото зверче на рамото му в този момент. Независимо от възмутените крясъци, удари и опити на Сабрина да се измъкне, той не забави крачката си по дългия коридор, който водеше до дъбова стълба.
— Настоявам да ме пуснете веднага!
— Опасявам се, че си изпаднала в положение, когато никой не го интересува какво настояваш, Сабрина.
— Ще направя постъпки да влезете в затвора! Ще изгниете зад решетките!
Ийън изобщо не й обърна внимание, вземаше стъпалата по две наведнъж и когато излезе в коридора на втория етаж, отнесе я право в спалнята, приготвена за нея.
— Пусни ме!
Той отстъпи и я тръшна на леглото. Сабрина потъна в пухения дюшек, а бузата й се плъзна по кадифената завивка.
Изправи се с нещо подобно на ръмжене, отметна шапката от очите си и изгледа Тримейн яростно.
— Мерзавец! — изкрещя и се опита да избяга от леглото.
Ийън я сграбчи за раменете и отново я запрати на дюшека. Слънчевата светлина, която струеше през прозореца, огряваше само едната страна на лицето му, като оставяше другата в сянка. Но въпреки това Сабрина видя гнева в погледа му и изтръпна от страх. Този човек беше убивал и можеше пак да убие. В него имаше нещо примитивно, което едновременно я плашеше и я привличаше по начин така необичаен, че дори изпитваше срам.
— Кажи ми истината, Сабрина — гласът му прозвуча нежно и дълбоко като кадифето под нея, дъхът му докосваше устните й след всяка изречена дума. — Кажи ми защо дойде и тук да ме преследваш?
Сабрина смачка завивката в ръцете си. Да каже истината, беше равносилно да изгори на кладата. Единствената й надежда бе да се скрие зад маската си отново.
— Аз съм лейди Джулия Аманда Уиндъм, имбецил такъв.
Ийън я хвана здраво за раменете, но после я пусна. Премести се в края на леглото и се облегна на един от четирите ситно гравирани махагонови подпорни стълба на таблата. Обхвана я с очи, плъзна поглед по дългите, обути в копринени чорапи, крака, бродираната дантела, която обточваше края на бермудите й, които се подаваха изпод усуканата около бедрата й пола.
Страстта припламна в сърцевината на нейната женственост. Сабрина седна, дръпна роклята и закри краката си.
— Как се осмелявате! Как дръзвате да ме отвлечете! — бе съзряла в очите му бушуващия огън на чувствата му и желанието, което тлееше в дълбочината.
— Кажете ми, лейди Джулия — погледът му се отмести върху шията й, — вие девствена ли сте?
— Естествено — каза тя и метна завивката върху краката си, защото роклята ги бе открила твърде много.
— А може би трябва да проверя дали не ме лъжете — той погледна ръцете, които стискаха завивката до гърдите й. — Защото, знаете ли, Сабрина вече не е девица.
Не. Не и откакто бе дарила сърцето, душата и тялото си на един негодник. Господи, мразеше този човек! Мразеше го заради собствената си непреодолима слабост.
— Значи искате да ме изнасилите, да разсипете целия ми живот, за да удовлетворите налудничавите си приумици.