— Съмнявам се, че ще бъде точно изнасилване.
Гордостта й рухна от споменаването на тази истина. Когато ставаше дума за него, тя наистина беше много уязвима.
— И какво ще направите, когато разберете, че грешите?
Ийън повдигна рамене, сякаш не го беше грижа, но тя долови съмнение в погледа му. Докато все още изпитваше нещо подобно, тя имаше шанс.
— Семейството ми ще ви хвърли в затвора, задето сте ме отвлекли, Тримейн.
— А може и сто тояги да ми ударят, нали? — попита той и дойде по-близо.
Сабрина се сви на леглото.
— Да. Може и на бесилото да свършите.
Седна до нея, леглото потъна под тежестта му и хълбокът му се опря до крака й.
— Щом могат да ме обесят за отвличане, какво повече биха ми направили за отвличане и изнасилване? — попита той и прокара ръка по рамото й, което пламна под нежната синя коприна.
Сабрина се дръпна назад към възглавниците и в стремежа си да избегне допира, удари главата си в таблата.
— Нямате ли съвест?
Той хвана кичур от косите й и го преметна няколко пъти между пръстите си.
— Нито капка, когато се касае до Сабрина.
— Аз не съм Сабрина!
— Нима? — прошепна и сведе поглед към устните й. Погледът му бавно се плъзна по извивката им, сякаш ги сравняваше с някакъв далечен спомен. От този внимателен и бавен оглед дъхът й секна, желанието изби топло и обхвана ниско корема й като лозови ластуни.
— Вървете в пъкъла! — пошепна тя.
Едно мускулче трепна на лицето му.
— Аз попаднах в ада от момента, в който те срещнах.
— Тогава пуснете ме, преди всичко да е станало непоправимо и за двама ни.
Ийън пусна косата й и се изправи на крака.
— Опасявам се, че е твърде късно за такова нещо. Прекоси стаята, а тя го последва с поглед.
— Какво смятате да правите?
— Утре ще наема хора от Пинкъртънс. Те със сигурност могат да открият истината за теб.
А тази истина никак не беше трудна за откриване.
— Дотогава животът ми ще бъде съсипан.
— Ако наистина става дума за лейди Джулия Уиндъм, ще се погрижа всичко да бъде наред.
Постоя за момент, с очи вперени в нея. Думите за съдбата на Сабрина висяха, неизречени в пространството помежду им. Пръстите й се вкопчиха в завивката, която тя продължаваше да държи до шията си.
— Приятен ден, уважаема — остави я сама със страховете й.
Сабрина затвори очи, когато чу прещракването на ключалката. Отхвърли завивката, скочи на крака и изтича до вратата. Какво ще направи той, когато открие истината? В затвора ли ще я прати? Или дори нещо по-лошо?
— Тримейн! Пусни ме! — запищя тя и заблъска по вратата.
Стъпките му, приглушени от килима в коридора, все повече затихваха. Тя задърпа дръжката. Знаеше, че вратата е заключена, но се надяваше, че ще се отвори по някакво чудо. Безсмислено е, помисли си и опря чело в хладното дъбово дърво. Ръцете й пулсираха.
Хана чакаше Ийън да слезе по стълбите, бе подпряла ръце на закръглените си хълбоци и сините й очи го гледаха с безмълвен укор. Много пъти бе виждал този поглед, особено след като бе направил някоя пакост, например, когато се бе промъкнал в кокошарника преди време и бе залепил всички яйца за полозите.
Като се изключат няколкото сиви кичура сред светлокестенявите й коси, това беше същата Хана от времето на младостта му, която винаги гледаше да приготви любимия му меден сладкиш с джинджифил, щом разбереше, че ще идва в Дънкелд.
— Случайно да си приготвила прекрасния джинджифилов сладкиш, Хана? — попита Ийън и й се усмихна широко като дете.
— Джинджифиловият сладкиш може и да почака, млади човече — тя наклони глава, за да се вгледа по-добре в лицето му. — Първо ще ми кажеш защо задържаш тази млада жена против волята й?
Ийън потърка с пръсти лявата си вежда и почувства белега, останал там от удар с нож. Странно защо белезите от най-лошите рани си оставаха винаги незабелязани.
— Нямах друг избор.
Хана изпръхтя силно.
— Доколкото знам, досега все си се опитвал да се отървеш от някоя жена, а тази я заключваш в стаята.
— Тази е опасна.
— Това хубаво дете? — Хана го погледна подозрително. — Какво имаш предвид?
— Всичко — не беше в настроение да разказва за премеждията си. Но му беше ясно, че Хана няма да му помогне, ако не й даде някакво обяснение. — Името й е Сабрина О’Нийл. Но тя ще се представи за лейди Джулия Уиндъм. Дошла е в Ню Йорк, за да си отмъсти, и изобщо не подбира средства, за да постигне целта си. Смятам да я спра.
— Да си отмъсти? — Хана смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — И какво си й направил, за да дойде чак до Ню Йорк да си отмъсти?
— Провалих плановете й — погледна встрани, за да прикрие мислите си, но знаеше, че тя може да разбере всичко само с поглед, сякаш пред нея стоеше десетгодишно момче.