— Занеси й нещо за ядене, Хана, и имай грижа да набавиш всичко, от което се нуждае хубавата злосторница.
Хана докосна ръката му. Когато Ийън я погледна, тя се усмихна, а в очите й се четеше тъга и разбиране.
— Тази жена е по-различна от останалите. Тя не ти е просто враг.
— Очите ти са твърде проницателни — каза той и я подхвана под брадичката. — А сега иди и виж дали червенокосата няма нужда от нещо.
Сабрина обикаляше в затвора си като звяр в клетка. В единия ъгъл на стаята имаше голямо легло с балдахин, с големи подпорни стълбове от лъскав махагон, които блестяха на следобедното слънце. Гънките на балдахина от разкошно синьо кадифе се спускаха настрани като гирлянди. На отсрещната стена, където имаше втора врата, имаше голям скрин в стил Чипъндейл, който достигаше до спираловидните орнаменти, излети по тавана. От другата страна на вратата стоеше гардероб в същия стил.
Сърцето на Сабрина подскочи, когато тя се упъти към тази врата. Това можеше да се окаже стая, чийто изход не е заключен. Отвори вратата със замах и се озова в малка тоалетна стаичка. От нея изобщо не можеше да се избяга. Проклинайки през зъби, прекоси дебелия вълнен килим и облегна ръце на перваза на прозореца. Топъл ветрец, напоен с розов аромат, нахлу в стаята, облъхна горещото й лице и изду сините кадифени завеси.
Къщата бе разположена на върха на хълма, отстрани я ограждаше гора. През прозореца се виждаше местността отвъд реката. Един бял параход със странична перка плаваше по бляскавата вода и сивите кълба дим, бълвани от двата му комина, се носеха покрай каменните колони, които се издигаха на повече от сто и петдесет метра над реката. Долу, на известно разстояние от къщата, започваше вита пътека, оградена от стотици розови храсти, която водеше към бял белведер. Това беше едно прекрасно място, където в някой хубав летен ден човек можеше да поседне със своя любим и да погледа реката.
Дали Ийън някога бе ходил там? Спомни си за Алайза, Гречън, Фани и стотиците други жени, които се стремяха да му станат съпруги. Коя ли щеше да живее с него в тази приветлива лятна къща, да държи ръцете му, склонила глава на широките рамене?
Затвори очи и се опита да си представи Ийън и неговата жена, като се насили да вмести образа на Алайза. Но единственото лице, което можеше да види на това място, бе нейното собствено. Мечтаеше за усмивката и очите, които сияеха от обич. Гърдите й натежаха до болка от копнежите, породили се в тях. Поклати глава и опита да се освободи от този измамен блян. Вече не бе на възраст, в която можеше да се залъгва с детски приказки.
— Махай се — извика тя, когато на вратата се почука. В ключалката се превъртя ключ и тя се обърна, готова за поредната схватка с противника си.
— Аз съм Хана Уейкът, госпожице — в стаята влезе дребна закръглена жена. Носеше поднос, отрупан с чинии. — Аз ще се грижа за вас, докато ни гостувате.
— Искате да кажете, докато съм затворена тук.
Хана й се усмихна. Когато прекоси стаята и се упъти към писалището под втория прозорец, се разнесе приятният аромат на прясно изпечен хляб, който след продължителния период на лишения, невероятно изкуши Сабрина.
— Господарят ми каза, че може би искате да хапнете нещо.
— О, наистина ли? — Сабрина не можеше да изпусне подноса от очи. В една чиния, пълна с шунка и телешко, имаше дебели филии хляб, все още достатъчно топли, за да се разтопи маслото, щедро намазано отгоре им. До всичко това стоеше висока чаша с мляко — толкова студено, че водата по запотените стъклени стени се стичаше на капки, едри като мъниста.
— От мен сигурно се очаква да се храня като добър затворник.
Хана се усмихна.
— Със сигурност трябва да сте доста здрава, ако ще си мерите силите с господаря.
Сабрина чу къркоренето на стомаха си.
— Можете да кажете на господин Ийън Тримейн да се хвърли от… — тя спря, защото вниманието й бе привлечено от кучешки лай, който долетя отвън.
Ийън се спускаше по тревистия склон на хълма към стръмните скали край реката, но не беше сам. Беше с три кучета, две, от които тичаха няколко метра напред, а другото вървеше близо до него. Като че ли никое от тях нямаше достатъчно престижно родословие, за да се разхожда по добре поддържаната ливада.
— А-а, тези разбойници надушиха, че си е дошъл — каза Хана и застана до Сабрина.
Кучката, която крачеше най-близо до Ийън, напомняше на Сабрина за току-що родено сърне — висока, крехка, с гладка пясъчна козина. Тя се намръщи, като видя, че животното почти не стъпва на задния си ляв крак и накуцва.