— Тримейн има ли навик да рита питомците си?
— Не, за бога, никога — каза Хана и притисна ръка до гърдите си. — Господарят я намери няколко седмици след като се върна от войната. Спаси горкото куче от група хулигани, които го тормозеха, биеха го с пръчки и го ритаха, искаха да го убият просто за удоволствие. Кръстихме я Гуинивиър.
— Гуинивиър — прошепна Сабрина, докато гледаше как Ийън от време на време я гали по главата. Може би дълбоко у него все още живееше едно малко момче, което търсеше Камелот. Но тя бързо пропъди тази мисъл. В този човек нямаше нищо романтично, нищо благородно.
— Черният косматко с белите лапи е Байрон, а онова нисичко зверче, което е като кутре, надхвърлило нормалния ръст, е Шекспир. Господарят Ийън ги прибра от улицата — Хана скръсти ръце и се загледа в мъжа, който вървеше из ливадата като светец. — Винаги е имал слабост към бездомните същества. Спомням си, че веднъж домъкна едно мече, майката, на което била застреляна от ловец.
Слънчевата светлина се процеждаше на златни струи през клоните на дъбовете, карията и кестените, които бяха пръснати из широката поляна като последните фигури, останали върху шахматна дъска със зелени и златни полета. Внезапно Ийън се спря, гърбът му се стегна, той вдигна глава като дива котка, надушила опасност. Сноп лъчи пробиваше клоните и го огряваше, той се обърна и се вторачи право в Сабрина.
— Само да бяхте видели физиономията на дядо му, когато донесе мечето вкъщи. Той…
Думите на Хана се стопиха като нежно жужене. Сабрина виждаше само Ийън, гледаше как слънцето милва лицето му, как вятърът подхваща черните му коси и го превръща в същество, дошло от друго време и място, от едно царство на мечти и сънища.
За миг забрави гнева, болката, унижението, което й бе причинил. Чувствата се надигнаха в нея като познат и топъл прилив. Искаше да го докосне. Всеки повей на наситения с аромати ветрец събуждаше неудържимо желание да пипне лицето, косите, устните му. Внезапно изражението му се измени, чертите му се напрегнаха и той се обърна, сякаш не можеше повече да издържи гледката.
Сабрина се отдръпна от прозореца. Жестът на Ийън я жегна като нож. Щеше ли някога да се научи да крие чувствата си?
— Ако не искате да ми помогнете да се махна от тук, по-добре ще е да си вървите — каза тя и прекъсна словоизлиянията на Хана.
Хана млъкна и устните й се разтвориха.
— Не мисля, че тук ще се намери и един човек, който да тръгне срещу волята на господаря. Защото няма нито една жена, мъж или дете, които да не го обичат от цялото си сърце.
Докато гледаше как Хана излиза от стаята, Сабрина обгърна тялото си с ръце. Ключът отново щракна. Тя се облегна на прозореца и се загледа в празното място на ливадата, където Ийън бе стоял само преди миг. Но сега го нямаше. Бе потънал в гъстата гора, а тя продължаваше да стои в този затвор.
Трябваше да има все някакъв начин да избяга.
Помисли дали да не завърже чаршафите, пердетата и всичко, което й попадне, за да си направи въжена стълба. Но от земята я деляха повече от десет метра. Дори и да й се удаде да я изработи някак, имаше сериозни опасения, че може и да не стигне цяла до долу.
Ветрецът шумолеше в листата на близкия дъб, чийто крехки клони се опираха в каменните стени до прозореца. Тя погледна дървото и устните й се извиха в усмивка, щом видя дългите, криви клони, които се полюляваха само на около метър от затвора й. Можеше пък и да помогне. Довечера, под прикритието на тъмнината, щеше да покаже на Ийън Тримейн, че е подценил противника си.
Глава 11
Сабрина стоеше изправена на перваза на прозореца си, дланите й се опираха на стената, пръстите на босите й крака се бяха вкопчили в хладния камък. Беше оставила в стаята обувките, копринените чорапи, подплатата и нощницата, която Хана й донесе. Топлият вечерен ветрец шумеше в листата на вековния дъб, повдигаше подгъва на роклята й, от милувката му кожата й настръхна. Тя бавно коленичи.
„Просто не изпускай от поглед този клон — каза си тя и се наведе, за да го хване. — Не поглеждай надолу.“
Клонът се клатеше под тежестта й, докато тя пълзеше към ствола на дървото. Дъбът изскърца с приглушено стенание, от вибрациите по гърба й полазиха тръпки и далечни спомени я завладяха. Този път нямаше кой да я спаси, никой не би подложил гърба си, за да падне на него, ако клонът се счупи. Едва дишаше, напредваше сантиметър по сантиметър и се молеше клонът да издържи.
Лунната светлина пронизваше листака и тя от време на време можеше да види тъмните очертания на клоните. Щом веднъж се озова до ствола, започна да се спуска, опъваше крака надолу и опипваше внимателно в търсене на следващия клон, на моменти увисваше само на ръце, докато краката й се вееха, за да намерят поредната опора. Накрая се оказа на не повече от три метра над земята.