Както си седеше на клона с гръб към дънера, спусна крака по дължината му. Когато увисна само на ръце, пусна се и падна в гъстата трева.
Претърколи се на една страна, едва смогваше да си поеме въздух, но тихо благодареше на Господа. Беше се поожулила на няколко места, сърцето й биеше до пръсване, но трябваше да превъзмогне изкушението да остане в меката, хладна ливада. Опасността още не беше преминала.
Изправи се на крака и се опита да се ориентира. На другия край на алеята започваше гората, високите дървета се сгъстяваха и образуваха плътна преграда. Под лунните лъчи конюшните, до които водеше друга чакълеста алея, се забелязваха само като очертания на около стотина метра от къщата.
На втория етаж на дългата сграда не трепкаше нито един светилник, конярите спяха. Между нея и конюшните имаше голямо открито пространство. Ако успееше да се добере дотам, без да я забележат, да вземе един кон и да стигне до града, все още имаше някаква надежда.
Ийън не можеше да заспи. Отвори бюфета за алкохол в кабинета на дядо си и се усмихна, когато наля брендито от кристалната бутилка в малката чашка. Странно, тази къща бе негова от три години, но все още си оставаше на дядо му. И това щеше да бъде така завинаги. Всеки камък, всяко парче дърво говореха за Ийън Макклеърън.
В безмълвен поздрав към своите баба и дядо Ийън повдигна чашата и погледна портрета, който висеше над камината. Ребека Станхоуп Макклеърън се усмихваше на внука си, косата й, златиста като мед, падаше навита върху рамото й, сините очи не изпускаха нито едно от движенията му и тя изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се впусне в някоя лудория. Беше прекрасна, упорита жена с достатъчно силна воля, за да се опълчи срещу аристократичния си баща и да се омъжи за един шотландец без пукната пара в джоба.
Ийън Макклеърън бе вперил в съименника си светлозелени очи, усмихваше се, опрял ръка на рамото на Ребека, сякаш знаеше тайните на всички векове. И сигурно беше така. Може би тайната му бе, че е открил най-подходящата жена. И поне дядо му изобщо не е могъл да се притеснява, че жената, която обича, се е омъжила за него само заради издутата му кесия.
— Чудя се, дядо, какво ли би казал, ако знаеше, че съм заключил една красавица горе? — запита той и излезе на каменната тераса. Без съмнение дядото, който бе шегобиец по душа, щеше да одобри.
Байрон и Шекспир, които се изтягаха на терасата, се обърнаха към него. Байрон размаха пухкавата си опашка в знак на радост, докато Шекспир само го погледна. Закръгленият душевадец се изпълваше с енергия само в часовете за хранене. Ийън отпи от брендито, приятна топлина се разля в гърлото му, докато се наслаждаваше на свиренето на щурците. Обичаше това място. Тук винаги цареше спокойствие. Но сега му беше трудно да се успокои.
Гуинивиър докуцука от френските прозорци, за да легне до него.
— Ти си рядка находка, Гуен — каза Ийън и я погали по главата. Кучето притвори очи, изви гръб и притисна муцуна до крака му. — Ти си една вярна жена, за разлика от моята красива червенокоска.
След онази нощ със Сабрина на борда на „Бел“ не бе поглеждал друга жена. Не че нямаше възможност. Имаше три удобни случая да се люби с различни жени, едната, от които бе много хубава червенокоса вдовица от Сан Франциско, но тя просто не беше желаната.
След завръщането си в Ню Йорк една вечер дори се отби в „Лувър“, чийто сатенени постели неведнъж го бяха приютявали с безименни момичета, но сега напусна елегантния бордей, без да отведе нито една по стълбите.
Не можеше да си обясни защо му е да се държи като монах. Може би просто не искаше да се убеди в правотата на едно ужасно предположение — имитацията на нещата няма да облекчи болката му. Никога досега не бе изпитвал такива чувства заради жена. Тя възбуждаше не само плътта му, достигаше най-съкровените дълбини на душата му.
Защо, след като познаваше толкова жени, съдбата му бе отредила да стане зависим именно от тази безсърдечна чаровница? Защо трябваше образът й да го преследва денонощно? Защо, когато не беше с нея, имаше чувството, че не живее пълноценно?
— Кажи ми, Сабрина, защо? — прошепна той и погледна чашата си. Защо го беше измамила? Заради пари? Предполагаше, че след мъките през войната парите бяха станали най-важното нещо в живота й. Беше почти готов да й прости. Почти. — Просто не знам какво да правя с теб, Сабрина.
В този миг Байрон се разлая и изтръгна Ийън от болезнения размисъл. Изправено, кучето се взираше през балюстрадата към нещо извън къщата. Като се надигна на кривите си крака и притисна кръглия си нос о парапета, пълничкият Шекспир също взе да приглася с дълбок гърлен лай.