„Сигурно е елен“ — помисли си Ийън и се загледа в ливадата, която се ширеше около къщата.
— По дяволите! — прокле той, когато луната освети една бягаща женска фигура.
Сабрина беше изминала половината път до конюшните, когато откъм къщата се надигнаха първите викове. Спря на алеята и се загледа натам. Сърцето щеше да изхвръкне от гърдите й, когато видя, че на терасата има човек. Нямаше съмнение, че този висок мъж с широки рамене е Ийън Тримейн.
Луната осветяваше лицето му. Дори от това разстояние можеше да се забележи, че кипи от гняв. Не смееше и да помисли какво ще стане с нея, ако я хванат. Обърна се, повдигна роклята си и хукна към конюшните. Виковете на Ийън разбудиха двама от конярите, които излязоха от оборите. На няколко крачки от сградите те спряха, за да закопчаят панталоните, нахлузени направо върху пижамите. Гледаха я, сякаш беше призрак.
— Спрете я! — изкрещя Ийън.
Тя нямаше намерение да им се остави. Когато пресече алеята и се озова в гората, високите дървета закриха луната. Насреща й се изпречиха тъмни силуети. Камъни и клони нараняваха краката й. Тревите омотаваха глезените й. В тъмното зад нея сякаш тътнеха виковете, кучешкият лай и бягащите стъпки на цяла потеря, които бумтяха в ушите й и се сливаха с бесния шум на кръвта.
Тръпки я побиха от страх и болка. За да ги надмогне, тя прехапа долната си устна. Нещо я хвана за косата, главата й отхвръкна назад и тя изпищя. Обърна се, за да отстрани своя преследвач, и ръцете й се натъкнаха на един крив клон.
— Натам!
Писъкът я беше издал. Тя задърпа овързаната си коса, закърши с треперещи пръсти крехките вейки. Тропотът зад гърба й се усили. Едно последно дръпване и косата й се освободи.
Ийън беше наблизо, така близо, че можеше да почувства дъха му по шията си. Тя се хвърли в гората като лисица, преследвана от разярени ловни кучета. Въздухът, напоен с аромата на мъх, дъб, бряст и кария, навлизаше през ноздрите и изпълваше дробовете й. Нещо прошумоля в шубрака от лявата й страна. Тя се опита да не мисли за съществата, които се криеха в тъмното.
— Сабрина!
Хукна слепешком. Страхът от Ийън бе по-голям от всичките й други страхове. Когато излезе от гората, луната й се стори ослепителна като слънцето. Наоколо бе пълно с полски цветя, които под нощното светило изглеждаха ефирни като снежна дантела — лютичета, теменуги и детелина, чийто аромат се носеше по ветреца. Към реката водеше стръмен скален склон, на места пръстта бе осеяна с речни камъчета, тук-там се виждаха млади фиданки и избуяла трева. Тя погледна зъбатия скат, усети пулсирането на уморените си крака.
— Сабрина!
Лъскавата синя коприна блестеше като пътеводен лъч под луната. Тя започна да се спуска надолу. Ако само успееше да се спусне до реката, до прикритието на дърветата, тогава… Камъните под крака й рязко се претърколиха, остра болка прониза глезена й. Тя се строполи на земята с вик, обърна се настрани, камъните се посипаха върху нея, прокъсаха роклята, нараниха я.
Пясък и чакъл се изнизваха между пръстите й, докато се опитваше да се хване за нещо. Накрая успя да се вкопчи за някакви корени, които спряха кошмарното падане. Опря се на здравия крак, вдигна коляното на другия към гърдите си и опипа болното място. Точно под кокалчето на глезена усети такава остра болка, че дъхът й спря.
— По дяволите, Сабрина, ще се нараниш сама тук!
Това почти я разсмя. Един навехнат глезен не беше нищо в сравнение с това, което щеше да я сполети, ако Ийън я разкрие. Не биваше да я залови.
Тя видя, че вдясно, малко над главата й между пръстта и скалите зее вход на тясна пещера. Като се вкопчи с ръце в камъните и заби пръстите на краката си в почвата, можа да допълзи до тъмния вход на убежището.
Накрая опря дланите си в хладната спечена земя и отпусна уморените си до болка колене. На самия вход на пещерата тялото й се строполи върху гладкия гранитен под, тя положи глава върху студената скала и гърдите й се изпълниха с въздух.
Навън камъните все още се сипеха по склона. Тя сложи длан на устата си и задържа дишането си от страх, че всеки шум можеше да я издаде.
Нещо се размърда зад нея, тръпки я побиха, когато чу шума на лапи, които дращеха по скалата. Разнесе се хъркащ звук, от който пещерата закънтя. Сърцето й се вкамени. Тя пое дълбоко дъх и се обърна. Насреща й блестяха две точки — очите на мечката отразяваха лунната светлина. Онемяла от ужас, Сабрина започна бавно да се измъква, все още с гръб към изхода.