Выбрать главу

„Не трябва да я уплаша“ — помисли си тя.

Каменните стени се разтресоха от ниско ръмжене. Сабрина изпищя. Стигна до ръба и се изправи на крака. Когато се опита да побегне, болката прониза глезена й. Кракът й се прегъна и тя падна.

Ревът зад нея приближаваше…

Като се опитваше да надмогне болката, отново се изправи на крака. Една лапа перна рамото й, отново я повали и дъхът й секна. Кръвта бучеше оглушително в слепоочията, но тя успя да чуе и някакъв друг зловещ рев, който разцепи въздуха. Какъв ли още звяр бе дошъл за плячката?

Вдигна очи и видя Ийън, който стоеше на ръба на скалата пред нея. Нямаше никакво оръжие, беше разперил ръце, пръстите му бяха свити. Така, както стоеше бос срещу нея, изглеждаше много по-свиреп от мечката, изправена до краката й. Широките му гърди бяха покрити с бял лен, вятърът развяваше ръкавите на ризата и черната му коса. Беше самата дива, необуздана мощ и ловкост.

— Не мърдай! — прошепна той, без да откъсва очи от звяра.

Сабрина лежеше просната на земята. Той започна да се придвижва, размахваше ръце и крещеше зловещо, докато накрая застана до нея. Мечката изръмжа. Ийън пристъпи напред, продължаваше да вика и да пляска с ръце. Някъде над тях се разнесе лай. Дори и кучетата се оказаха достатъчно разумни и не се спуснаха по склона.

Сабрина хвърли един поглед през рамо и видя как мечката стъпи на предните си лапи. Ийън продължаваше да крещи и тя се заклати и бързо побягна назад към сигурността на леговището си.

Преди Сабрина да успее да каже и дума, Ийън я вдигна от земята и я метна на рамото си. Чувстваше твърдите му плещи. Когато се изкачиха по билото на хълма, той я положи на земята.

— Ама че глупава жена! — кресна и отметна косите от лицето й. Подхвана главата й и я загледа загрижено в очите.

— Какво, по дяволите, беше решила да правиш?

— Да избягам! — тя отблъсна ръцете му и удари Байрон по муцуната, без да иска. Кучето отстъпи, а после легна до Шекспир, който вече се бе тръшнал сред цветята. Гуинивиър стоеше на разстояние, беше няколко метра вляво от Ийън и гледаше жената пред себе си така, сякаш е змия, готова да нападне.

Ийън огледа внимателно лицето й, пръстите му милваха предпазливо брадичката.

— Зле ли се удари?

Тя повдигна очи и срещна грижовния му поглед със студено предизвикателство.

— Има ли значение? Направо се изненадвам, че не оставихте мечока си да ме схруска за вечеря. Предполагам, че го държите специално, за да впечатлите гостите си.

— Признавам, че е така. Цяло лято съм дресирал мечките из околността. Искаш ли да видиш как тази ще потанцува менует?

— Искам да си ида вкъщи.

Той погали нежно краката й и кожата й настръхна.

— Какво правите? — перна го и се опита да придърпа разкъсаната си рокля. Едната страна на полата й представляваше само раздрани ивици.

— Във всеки случай не онова, за което ти мислиш — каза той и й се ухили. Зъбите му, бели като на див звяр, блеснаха в тъмното. Наведе се и топлите му длани обхванаха навехнатия глезен.

Тя спря да диша и се опита да потисне вика на болката.

— Според мен няма нищо счупено. Но трябва да почиваш.

— Вашата загриженост ме трогва.

Глава 12

Ийън взе Сабрина на ръце и я отнесе до къщата. Тя през цялото време държеше ръцете си скръстени, а главата й бе обърната встрани от тялото му, сякаш всичко й бе безразлично, но той чувстваше всяка форма на тялото й, което притискаше до себе си. Само като си помисли, че за малко можеше да я загуби… прегръдката му я стегна още по-силно. Малката безумница бе скъсила живота му поне с десет години.

На входа стоеше Хана, очите й се разшириха от изумление при вида на Ийън и неговата дама. Той й даде наставления какво да донесе на гостенката и отнесе Сабрина в стаята й.

Когато я положи на леглото, разкъсаните парчета на роклята й се разтвориха и откриха дългите, добре оформени крака, чиято кожа лъщеше на светлината. Тя дръпна роклята и се прикри, доколкото можа. Но за Ийън вече бе твърде късно. Спомените го връхлетяха и напуснаха пределите на стаята, както димът напуска огъня. Беше прекарал само една нощ между тези копринени бедра и вече не си спомняше нищо друго.

— И така, как успя да избягаш? — въпросът му послужи като претекст да се разходи из стаята, за да прикрие инкриминиращата улика, която пулсираше в панталона му. Тази жена можеше да го влуди само с едно докосване.

Погледна я през рамо. Тя лежеше на възглавниците, разрешената огнена коса падаше около раменете й, бузите й бяха мръсни, ръцете й се кръстосваха на талията. Човек би я помислил за захвърлено дете.

Но сякаш това не бе всичко — брадичката й бе вирната предизвикателно, раменете й бяха гордо изправени. Това беше една жена, за която си струваше да се бориш. Тя можеше да застане до рамото на мъжа си, за да завладява с него империи, можеше да се всели в мъжката душа и да я гори като треска. Никога досега не бе изпитвал такова желание да я прегърне.