Ранд се отпусна в креслото и по устните му трепна усмивка.
— Тогава заговорниците ще загубят дяловото си участие.
— За сметка на нас — Ийън седна и се вгледа в братовчед си. Мислеше дали ще имат достатъчно шанс. За да спечелят плановете им, всеки от тях трябваше да заложи цяло състояние. — След два часа имам среща с комодора Джером и още някои хора. Но преди това искам да знам дали и ти ще вземеш участие.
Ранд изпусна една въздишка през зъби и тя прозвуча като леко подсвирване.
— Доста хора ще се разорят, ако този план успее.
— Идеята не е наша. Ние само ще променим имената на тези хора.
— Това си е чист хазарт. Но човек може да спечели много.
— С доста пари мисля, че ще си запазя едно местенце сред победителите. Голямата инвестиция носи голяма печалба.
— И още по-голям риск — Ранд се наведе и се вгледа във върховете на кафявите си чизми. — Защо ме допускаш до всичко това?
— Добрият хазарт винаги е бил твоя слабост. А и Делия има такива предпочитания… че няколко банкноти в повече няма да са ти излишни.
— Откровено казано, много ми се иска да мога да участвам наравно с теб, но в момента нямам много налични пари. Не съм сигурен дали ще събера повече от двадесет хиляди.
Изглежда, капризите на Делия бяха доста по-скъпи, отколкото Ийън предполагаше.
— Колко искаш да, вложиш? Сто хиляди? Аз ще ти ги дам на заем.
Ранд хвърли поглед през бюрото и очите им се срещнаха.
— Ако участваш със сто хиляди от мое име, после ще ти ги изплатя от печалбите — върховете на мустаците му потрепериха. — Ако има такива. В противен случай ще ти платя към края на годината.
— Добре — Ийън се изправи и го погледна. — Няма да ти напомням, че трябва да мълчиш. Ако се чуе и една дума, че знаем за заговора, ще изгубим всичко.
— Добре — Ранд повдигна рамене, като че ли се опитваше да преодолее някакво безпокойство. — Ако не загубим всичко и без това.
Ийън се усмихна.
— Без риск нямаше да е толкова забавно.
Ранд изстена в отговор. И двамата мълчаха, докато Ийън го изпращаше.
— А, за малко да забравя — на най-горното стъпало Ранд се обърна, погледна Ийън и очите му се свиха от яркото утринно слънце. — Делия помоли да те поканя на вечеря.
Ийън поклати глава.
— Съжалявам, предай й извиненията ми. Ще отсъствам от града за няколко дни.
— Ще заминеш при цялата тази бъркотия?
— При положение, че всички играчи са заели позиции, щом веднъж се включим с парите, дори и да изчезна от лицето на земята, сделката ще продължи да се развива — искаше да види Сабрина, да чуе гласа й, да я докосне. Знаеше, че е кръгъл глупак, но не можеше да стои далеч от нея. — Смятам да прекарам няколко дена в Дънкелд.
През отворения прозорец до Сабрина долетя тропотът на конски копита. Тя остави книгата, която четеше, и стана, като полагаше всички усилия да не пренася тежестта си върху навехнатия крак. Слънцето на късния следобед проникваше отвън и хвърляше по лицето й алени и златисти отблясъци. Тя засенчи очите си с ръка и се загледа към алеята.
Един ездач се приближаваше на златистокафяв жребец, черната му коса играеше на вятъра, дългите, обути в еленови бричове, крака обгръщаха тялото на коня. И конят и ездачът се движеха като едно тяло, гъвкаво и силно. Ийън вдигна поглед, сякаш знаеше, че тя го чака. Очите му я потърсиха и когато я откриха, сърцето й подскочи като лудо.
Завладяха я образи, нароиха се спомени за неща, които никога не се бяха случвали. А може би бяха? Струваше й се, че хиляди пъти е виждала това — Ийън, който препуска към Роузбрайър, за да поиска ръката й. Обхвана я странно усещане, чувствата я погълнаха като вихър, откъснаха я от настоящето и я захвърлиха във въображаемото бъдеще. А не беше ли това далечното минало?
Той спря под прозореца й, пленен от погледа, от магията, в чиято власт бяха и двамата. Шумоленето на ветреца в листата, вечерната песен на птиците, водите на реката — всичко заглъхна. Чуваше само биенето на сърцето си. Виждаше единствено лицето му. Беше дошъл за нея, това бе любимият мъж и приятел, идвал хиляди пъти в сънищата й. Никой друг мъж не я привличаше така. Беше омагьосал душата й.
— Върна ли се най-сетне! — дребната пълничка Хана изтича навън, пред нея изскочиха трите кучета.
Магията изчезна, както лунната светлина се стопява в зори. Сабрина се отдръпна от прозореца, отмести поглед от врага си и въздъхна дълбоко. Треперещите пръсти се докоснаха до устните й. Това не беше Роузбрайър и Ийън не идваше да я иска за жена. Бляновете и желанията бяха детинщини. Беше научила тази истина от него и нямаше да е зле да я запомни.