Потъна в креслото и взе отново книгата, решена да не му обръща внимание, когато дойде. Упорито се втренчи в отворената книга, но думите сякаш не бяха нищо повече от черни петна върху белия лист.
Палисандровият часовник на камината отмерваше секундите. Тя погледна кристалния циферблат. Бяха минали десет минути, а Ийън още не идваше. Не че искаше да го види. Но негодникът можеше поне да се поинтересува от състоянието й.
Бяха изминали още десет минути, когато се чу изщракването на ключа. Тя пое дълбоко дъх и се наведе над книгата. Вратата се отвори.
— Господин Тримейн, не желая да… — вдигна очи и като видя засмяното лице на Хана, изпита горчиво разочарование. — Помислих ви за… онзи човек.
Хана се разсмя.
— Значи сте го видели.
— Господарят на имението? Да видях го — отвърна Сабрина и впери поглед в кремавата копринена дреха, която Хана носеше преметната на едната си ръка. — Какво е това?
— Една от роклите на лейди Ребека. Господарят Ийън си мислеше, че ще ви е приятно да я облечете за вечеря.
— Това значи ли, че той очаква да вечерям с него?
Челото на Хана потъмня и се сбърчи.
— Хайде, девойко, приемете да вечеряте с него. Беше изправена пред избора или да вечеря с него, или да си остане затворена.
— Кажете на Тримейн, че не вечерям с разбойници.
— Девойче, той наистина е чудесен човек. Сама ще се убедите, като го опознаете.
— Достатъчно добре го познавам — каза Сабрина. — Дори твърде добре.
Хана сведе глава, кремавата рокля се развя зад нея, когато излезе от стаята. След няколко минути се върна, пак носеше роклята, но този път в едната ръка имаше и някаква бележка.
Сабрина взе бележката и прочете единствения, малко нехайно написан ред:
От разбойници ли се страхуваш?
Сабрина погледна Хана, която стоеше и я чакаше с обнадеждено лице.
— Кажете му, че не ме е страх от него — пъхна бележката в книгата си. — Просто не мога да изтърпя компанията му.
Хана кимна и излезе. След малко пак се върна запъхтяна, лицето й бе зачервено, носеше роклята и друга бележка. Сабрина грабна бележката, отслабването на решителността й вече я дразнеше. Не искаше да се храни сама в тази стая. Искаше да си поговори с някого. Искаше да облече красивата рокля и да се срещне с негодника.
Можеш да бъдеш убедена, че знам как да боравя с вилицата и ножа. Не говоря с пълна уста. Обещавам да не хапя. Моля те, вечеряй с мен.
— Кажете му… — Хана вдигна ръка и Сабрина спря.
— Вече съм на възраст и не мога да припкам нагоре-надолу по стълбите — усмихна се мило. — Моля ви, вечеряйте с него, това ще направи живота ми значително по-лек.
Сабрина погледна бележката в ръката си, проследи елегантно небрежния почерк, кръвта й кипеше от вълнение. Дори тези малки словесни престрелки я караха да настръхва.
— Предполагам, че нямам друг избор, освен да вечерям с този негодник или да остана между четирите стени — повдигна края на роклята. — Я да видя как ще ми стои.
— Сигурна съм, че ще ви прилегне много по-добре от роклята на Нора.
Сабрина погледна синята памучна рокля, с която Нора й бе услужила. За беда тя изобщо не й бе по мярка. Дрехата стягаше гърдите й, висеше около талията и достигаше едва между коленете и глезените й. Чудеше се как ли ще й стои коприната.
За нейна изненада кремавата рокля се нуждаеше само от някои незначителни изменения. Очевидно, лейди Ребека бе останала елегантна до края на живота си. С няколко прихващания в талията роклята щеше да й стане точно по мярка. Дори атлазените пантофи й станаха. Или поне десният й беше добре. Но левият й крак бе така оттекъл, че не можеше и да се мисли за обувка.
Бледата коприна разкри раменете й. Стегнатият корсаж обгърна гърдите и талията й. На десетина сантиметра от ханша започваше дълбока плоха. Две редици сини копринени розетки украсяваха ръба на роклята и краищата на ръкавите, които стигаха до лактите. Няколко розички се бяха скупчили в най-горната част на корсажа и украсяваха ръба на кръглото деколте.
От един скрин с кедрови орнаменти Хана извади бермуди и долна риза, заедно с пет фусти, украсени с дантели и предназначени за същата рокля. Сабрина реши, че вечерта е доста топла и една подплата е достатъчна.
— Доста отдавна не съм имала удоволствието да направя прическата на някоя дама — каза Хана и усука косата й като дебело въже.
Сабрина прокара пръст по тоалетката и върху гладката махагонова повърхност остана една спираловидна следа.
— Значи повечето от жените на Тримейн идват тук с камериерките си?
— Вие сте единствената жена, която е довеждал тук — каза Хана и взе една фиба от порцелановия поднос на тоалетката.