Сабрина едва повярва на ушите си. Това, разбира се, нямаше значение. Не беше я довел тук, за да шепти нежни думи в ушите й.
— Всяка вечер, преди мис Брена да си легне, я решех с четката по сто пъти. Косата й беше като вашата — гъста и лъскава като коприна. Но цветът й бе абаносов като на фамилията Макклеърън.
— Вие сте обслужвали майката на Ийън?
— Разбира се. До края на живота й. Тя беше толкова красива. Истинско бижу — Хана хвана косати й по-здраво. — Още ми кипва кръвта, като си помисля, че си избра този подлец и се ожени за него, когато можеше…
Леля Керълайн много пъти й бе разказвала под сурдинка за изневерите на Евърет Тримейн. За Брена Тримейн говореше като за светица. Била добра и грижовна майка и горещ поддръжник на мисиите в бедните квартали на града. Именно докато работила с бедните в мисията, прихванала треската, която отнела живота й, когато Ийън бил само на пет години.
— Жалко, че Тримейн толкова прилича на баща си.
— Ама че дивотии говорите! — Хана се обърна към нея, като все още държеше косата й. — Господарят Ийън няма нищо общо с оня злобен кучи син.
— Нима? — Сабрина погледна възмутеното й лице. — Е, тогава защо според вас ме е отвлякъл? Защото е светец, така ли?
Хана сви устни и сведе поглед към косата в ръцете си.
— Има си съображения, девойче.
Но нейните причини да избяга бяха далеч по-основателни от всичките му съображения, помисли си Сабрина. Тя седеше мълчаливо и разсеяно се взираше в отражението си в огледалото, докато Хана се суетеше около косата й.
— Изглеждате чудесно — каза Хана, докато украсяваше главата й с малки сини розички. Беше навила тежките плитки отзад на тила й. — Ох, как ми се ще господарят Ийън да се ожени. Толкова искам да имам господарка, за която да се грижа. А пък и къщата има нужда от женско присъствие.
Сабрина се вгледа в четката със сребърна дръжка, поставена на тоалетката. Страхуваше се, че очите могат да издадат чувствата й.
— Доколкото знам, той е доста зает с търсене на подходяща жена.
— Така ли? Е, може би вече е решил.
Може и да е решил. Сигурно е прекарал вчерашния ден с Алайза, а тази сутрин е бил с Гречън или някоя от стотиците други.
— Но това не ме засяга — каза тя, решена да докаже правотата на думите си.
— Изглежда, че не бихте му станала жена, дори и ако е последният мъж на света.
Сабрина изправи глава.
— Точно така.
Хана поклати глава.
— Е, да, ама аз имам друго усещане за вас двамата. Сякаш сте създадени едни за друг. От пръв поглед си личи…
Сабрина млъкна, объркана и странно притеснена от обрата на разговора.
— Ние с Ийън Тримейн сме врагове и ще останем такива до края на живота си.
Хана въздъхна. Очите й подсказваха на Сабрина, че не вярва и думичка от това, което чува. Тя подхвана ръката й и я придружи до изхода, Сабрина проклинаше тихо болката в крака си, която я правеше така зависима. Когато вратата се отвори, тя се вцепени.
Отсреща до прозореца стоеше Ийън Тримейн, черните панталони обвиваха дългите му, силни крака. Ветрецът, който повяваше от реката, си играеше с ръкавите на бялата риза и черната му копринена коса.
Когато излязоха в коридора, Ийън се обърна и тя видя, че не носи вратовръзка. Отворената риза разкриваше триъгълник от тъмни къдри и гореща плът. Щом го погледна, усети, че долната част на корема й потръпна, обля я странна и опасна топлина.
Колкото и да се опитваше да овладее чувствата си, способността да устои на мъжкия магнетизъм на този човек винаги й изневеряваше. Той целият бе изтъкан от трептяща жизненост. Изпълваше я с вълнение. Само при вида му сърцето й започна да бие като лудо. А докоснеше ли я… но сега не бе време да мисли за такива неща.
Той я огледа, очите му се спряха на лицето й, на извивката на раменете, на нежните заоблени гърди, които се повдигаха учестено и издаваха напрежението й. Едната половина на лицето му бе осветена от слънцето, а другата оставаше в сянка. Но това не й попречи да види, че се усмихва — топло, приветливо, пленително.
— А, качил си се, така си и мислех — Хана отстъпи встрани от Сабрина. — Вече нямате нужда от мен.
Сабрина продължи да гледа след дребната жена, която се отдалечи бързо по коридора и ги остави сами в светлината на отмиращия ден.
— Изглеждате прекрасно — Ийън се приближи.
— Не ми е нужна помощта ви — Сабрина перна ръката, протегната, за да я подхване. Залитна и загуби равновесие.
Потърси нещо, за което да се хване, и се опря на силното му рамо. Той я сграбчи, задържа я и преди тя да успее да каже нещо, вече я носеше на ръце по коридора.