— Смятам, че се надценявате, Тримейн. Аз не бих ви нарекла кавалер.
— Мъжът на картината е дядо ми.
Тя отново се обърна. Светлозелените очи, които я гледаха от изваяното лице, бяха толкова красиви, че можеха да пленят сърцето на всяка жена. Но като се вгледа по-добре, успя да забележи някои различия в чертите на двамата. Челото на Макклеърън беше по-високо, носът не бе така изящен, устните бяха по-тънки, а не чувствени. И все пак приликата беше поразителна.
— Чудя се какво ли би казал дядо ви, ако знаеше какъв сте сега, Ийън Тримейн — тя се вгледа в живото превъплъщение на образа от портрета. — Какво ли би казал, ако знаеше, че сте затворили една жена против волята й?
— Ако ви кажа, че хората го наричаха Зеленоокия дявол, това ще отговори ли на всичките ви въпроси?
— Значи, оказва се, че вие сте негодник съвсем в реда на нещата, така ли? То просто ви е по наследство.
— О, мила моя — той постави ръце на дръжките на стола й. — Какво ли да правя с теб?
— Пуснете ме.
— Никога.
Ийън се наведе към нея и Сабрина облегна глава на гладкото кадифе, опитвайки се да предотврати неизбежната целувка. Знаеше, че не може да устои. Почувства топлината му с устните си — това беше неговото предизвикателно ухание, примесено с дъх на бренди.
— Мислила ли си какво би направил един истински разбойник с някоя безпомощна жена, която е изцяло в негова власт?
Леко докосна мястото до устните й. Тя потисна дишането си и едва издържа да не обърне лице към него и да се притисне към тези топли чувствени устни.
— Ще ви покажа колко съм безпомощна — усети усмивката му до лицето си.
— Кажи ми, негодникът ще я прегърне ли? Ще се опита ли да съблече копринената й рокля, да махне бельото, което прикрива красивата й плът? — притисна устни до нежната кожа под ухото й и леко я докосна с връхчето на езика си.
Едва удържа една шумна въздишка, зъбите се впиха в долната й устна, за да не загуби контрол.
— Смяташ ли, че би я помилвал? — гласът му притихна, той докосна ухото й и кожата й настръхна. — Че би се порадвал на сладостта й с устни, с език?
Топли тръпки на желание пропълзяха ниско по гърба й.
— Няма да посмеете.
— Помисли си отново, моя красива магьоснице. Беше способен на всичко. Това, което все още озаптяваше звяра в него, бе една тънка нишка на съмнение, но тя можеше да се скъса всеки момент. Отблъсна го с ръце.
— Вие ми се подигравате, Тримейн?
— Така ли? — Ийън се отдръпна от нея. — Наистина ли? Като го гледаше така изправен пред нея, не можеше да не отбележи формите на възбудената му плът, които изпъкваха като плътно и дълго очертание под черния панталон. Бузите й се обагриха. Тя отмести погледа си от тази изкусителна мъжественост към зелените очи, които бяха потъмнели като изумруди, захвърлени в пламъци.
— Ще пийнеш ли нещо преди вечеря? — той се запъти към един вграден шкаф, близо до вратата, през която влязоха. — Може би малко шери?
Бе способен да промени настроението си просто, защото така му е хрумнало. Само трябваше да погледне встрани и вече бе готов да я отпрати, докато тя седеше и кръвта й бушуваше във вените. Трябваше да се научи да владее чувствата си по-добре. Все щеше да намери начин.
— Не, благодаря — умът й трябва да е бистър. Байрон опря муцуна на стола и я побутна с влажния си нос. — Ти обичаш да те глезят — прошепна тя и погали рошавата му глава с надежда, че ще откъсне мислите си от господаря му, който можеше да я доведе до лудост.
Ийън щедро си наля бренди в една кристална чаша и я пресуши на един дъх. Кехлибарената течност се вряза като огнена струя в гърлото, но не можа да погаси пламъците на желанието, които се разгаряха в слабините му. Не трябваше да се отпуска. По-добре да си бе останал в града, тогава щеше да е на километри далеч от тази червенокоса красавица. Но просто не бе способен на това, помисли си той и напълни отново чашата.
— Вашата баба е била много красива.
Ийън й хвърли един поглед през рамо. Столът бе разположен така, че сега я виждаше в профил. Бе леко наклонила глава и дългата й шия изглеждаше грациозна като на лебед. Слънчевите лъчи прорязваха косо стъклата, обливаха я в златисти и алени цветове и лумваха в лъскавата й грива. Божичко, беше много красива. Но това, което го привличаше, не бе само хубостта й.
— Бе повече от красива — отвърна и се приближи до нея.
Взря се в лицето й и сякаш проникна дълбоко в душата й. Силата, остроумието, дързостта и проклетата й гордост го бяха пленили. Коя друга жена би се осмелила да се спусне по някое дърво, за да избяга от похитителя си? Коя можеше да измисли такъв безумен план, за да си възвърне загубената справедливост? Коя друга можеше винаги да бъде в мисълта му, да владее всичките му желания?