Сабрина му беше враг. Но времето, което бе прекарал в прегръдките й, наслаждавайки се на прелестите й, не можеше да се изличи от паметта му. Молеше се на Бога, сега я желаеше повече от всичко на света. А тя искаше да се добере до парите му.
— Тя е лейди Ребека Станхоуп — дъщеря на английски маркиз — докато говореше, той погледна жената от портрета. — И все пак се отказа от всичко — богатство, потекло, титли, за да се омъжи за един шотландец без пукнат грош.
— Сигурно много го е обичала.
Погледна я с очи, в които се таеше безмълвно предизвикателство.
— Никога не е имал опасения, че парите са основната причина да му стане жена.
Сабрина вдигна глава и нацупи долната си устна.
— Такива ли са вашите опасения, Тримейн? Смятате, че някоя ще се омъжи за вас заради парите?
Ийън погледна в чашата и срещна отражението си в кехлибарената течност.
— Много е вероятно.
— Разбирам. Вероятно нямате нищо друго, което да представлява ценност за една жена — вярност, съчувствие, любов.
Пръстите му се стегнаха около чашата.
— Бих дал всичко и дори повече на тази, която е най-подходяща.
— И коя е тя? Най-подходящата? Да не би да е някоя от вашите натруфени и глезени госпожички?
— Ами сигурно не е някоя очарователна измамница.
— Сигурна съм, че едва ли ще я познаете, дори и да ви се хвърли на шията.
— А нима можем винаги да се доверяваме на инстинктите си?
Сабрина му показа с очи портрета.
— Тя е направила точно това.
— Те са притежавали рядък природен дар — Ийън се вгледа в картината, самотата отекваше в най-глухите кътчета на душата му, където бе тъмно и пусто. — Дядо дошъл в тази страна само с петдесет долара в джоба. Заедно основали цяла корабостроителна империя. Започнали само с един-единствен кораб, който направил със собствените си ръце.
— Сякаш му завиждате.
Погледна я изненадано, в тъмните й очи имаше невероятна прозорливост. Дали разбира как му се иска да я прегърне? Осъзнава ли, че желанието му е направо болезнено, че агонията в душата му направо го изгаря?
— Допускам, че е така. Когато наследиш пари, никога не си сигурен дали си способен да ги изкараш сам.
За момент Сабрина го изучаваше мълчаливо, между тънките й вежди се появи бръчка.
— Щяхте да успеете. Вие имате неговия инстинкт, импулса, дръзката безцеремонност — като на гладен лъв — устните й трепнаха. — Или на разбойник. Вас също могат да ви нарекат Зеленоокия дявол.
Той вдигна чашата си към нея и се опита да се усмихне.
— Ще приема това за комплимент.
Тя погледна встрани, бузите й пламнаха.
— Да, сигурна съм, че не греша.
В този момент влезе Ормсби и съобщи, че вечерята е готова. Независимо от съпротивата, Ийън грабна Сабрина и я понесе по дългия коридор към официалната зала. Но полираната маса от черешово дърво, която можеше да побере поне петдесет души, не бе приготвена. Прекосиха дългата стая и през френските врати излязоха на терасата.
Точно до вратата имаше кръгла маса с плот от черен мрамор и крака от ковано желязо. Под ъгъл около масата в очакване бяха разположени два ковани стола, чийто меки части бяха изпълнени с треви. Върху бялата покривка кристалните чаши блестяха в светлината на залеза, сребърният свещник в средата преливаше в червени оттенъци, а на двете му рамена стояха незапалени свещи.
Всичко беше така приятно подредено, съвсем по неин вкус. Колко ли жени са паднали в клопката му тук, под лунната светлина? — мислеше си Сабрина.
— Често ли се забавлявате с гостите си на открито? — попита, докато Ийън я полагаше на стола.
За миг остана така, ръцете му се притискаха в извития й гръб и тя се питаше дали може да почувства как пулсът й се учестява от това докосване.
— Рядко имам гости — седна до нея.
— Навярно трябва да се чувствам привилегирована.
Ийън издаде дълбок гърлен звук.
— И все пак май не се чувстваш така.
За човек, несвикнал да посреща гости, Тримейн беше направо талантлив. Въпреки гнева, тя усети, че компанията й е приятна, харесваше й да слуша за момчешките му лудории, да отклонява въпроси, свързани с миналото й, да измисля легенди за лейди Джулия Уиндъм, да играе с него на котка и мишка. Той и без това скоро ще научи истината. Тя просто се надяваше, че дотогава ще е изчезнала.
Когато слънцето се стопи в последните златни и алени отблясъци, Ормсби дойде, за да запали свещите. Свиренето на щурците и шума на реката бяха като музика, която ги заобикаляше.
Третото блюдо се оказа бита сметана, залята с плътен слой топен шоколад. Докато Ормсби й сервираше, тя погледна Ийън. Нима бе запомнил, че това е любимият й десерт? Или всичко е просто съвпадение?