Светлината на свещта трептеше по лицето му, зелените очи я гледаха предизвикателно. Този мъж не правеше нищо случайно. Надяваше се, че ще я подведе, ще я разкрие и играта ще свърши.
Тя погледна сметаната. Какво ли друго бе запомнил от тези три дни, които бяха прекарали заедно?
— А къде се състоя двубоят? — Сабрина внимателно се опита да насочи разговора отново към него.
Ветрецът от реката донасяше уханието на рози от градината.
— В една ливада на няколко километра от къщата — споменът за това го накара да се усмихне. — Около една седмица се занимавахме да опъваме палатки и шатри, това беше полето на битката. И Ланселот би се почувствал като у дома в този лагер. Дядо беше по-запален по тази идея дори от мен. Мисля, че тайно се радваше на мисълта да бъде крал.
— Изглежда ми като нещо, което много би се харесало на братята ми.
Ръката с чашата му замръзна, преди да я поднесе до устните си.
— Не знаех, че имате братя, лейди Джулия.
Сабрина смачка салфетката на краката си. Внимателно. Трябваше да бъде по-предпазлива с този човек.
— Братята ми починаха, господин Тримейн.
Краят на устните му леко се повдигна.
— О, разбирам.
— Потънаха при едно корабокрушение заедно с родителите ми. Бяха на път за Кале.
— А вие оцеляхте.
Тя се изчерви.
— Аз не бях с тях. Имах… простуда.
— А, значи ви оставиха и се издавиха по пътя за Кале.
Не. Това не беше корабокрушение. Но те бяха мъртви.
Сабрина се вгледа във водната чаша, кристалът блестеше на светлината.
Спомени замъглиха съзнанието й, побиха я ледени тръпки. В отраженията по кристала съзря бледото лице на майка си. Сините й очи бяха отворени широко и оглеждаха търсещо всичко наоколо, сякаш бе загубено дете. „Къде са те, Брина? — това бяха думите, които прошепна, преди да умре. — Защо баща ти не идва да ме види? Къде е Денис? А Брендан? Не знаят ли, че искам да ги видя?“
На Сабрина се бе наложило да напръска челото й със студена вода. Треската вече я довършваше. Майка й бе забравила най-ужасното в живота си. Как да й каже, че Денис е мъртъв, убили са го в една праскова градина. А Брендан…
— Лейди Джулия? — гласът на Ийън я изтръгна от мрачните спомени.
За момент го гледаше, без да разбира нищо.
— Моля?
Ийън се намръщи.
— Говорехте, че семейството ви е загинало при корабокрушение.
Гърлото й се сви.
— Точно така.
— Колко ужасно.
Сарказмът му я жегна: знаеше за загубата на майка й и братята, но бе така студен и безсърдечен, че не го беше грижа.
— Не ми беше хрумнало, че загубата на семейството може да ви се стори забавна, господин Тримейн — тя захвърли измачканата салфетка пред себе си и бутна назад стола, който изскърца о камъка. Докато Сабрина се изправяше, глезенът й се огъна. Тя залитна и се хвана за масата, за да не падне. Преди ветрецът да отнесе стенанието й, Ийън вече бе на крака до нея.
— Нямам нужда от помощта ви! — отблъсна силната ръка, подадена й в подкрепа. — Просто стойте настрана.
— Сабрина, аз…
— По дяволите! — извика тя, обърна му гръб, изправи се и закуцука към вратата. Стискаше зъби, защото болката я пронизваше като с нож при всяка стъпка.
— Нека да… — той пое ръката й.
Тя се завъртя на пети, замахна и отворената й длан изплющя по лицето му. Ударът беше така силен, че главата му отхвръкна на една страна, а ръката й пламна. Объркване, гняв и болка бушуваха в душата й. Нахвърли се върху него, заблъска гърдите и раменете му с юмруци. Ийън устоя на този изблик, поемаше ударите като каменна статуя, докато ръцете на Сабрина премаляха и увиснаха безсилно.
— Ужасен сте — прошепна тя.
— Зная — нежният му глас разпали искрата на нещо дълбоко и опасно интимно в нея — нещо, в което много й се искаше да повярва, но не можеше. — Знам как се чувства човек при загубата на близък, когото много е обичал.
— Това са думи, Тримейн. Нищо не разбирате.
Той я хвана за лактите с болезнена нежност.
— Брат ми умря в ръцете ми.
Точно така стояха нещата и при нея. Милият Брендан — той я научи да танцува. Една негова усмивка — и всичко наоколо засияваше. Бяха във Виксбърг, янките ги обсипваха със снаряди, а той умираше в ръцете й. Сърцето й се сви от болка. Тя се опита да удържи сълзите, готови да рукнат от очите й. Нямаше да се издаде пред този янки.
— Пуснете ме!
Ийън я хвана още по-здраво.
— Не мога — гласът му прозвуча странно и измъчено. Без да продума, я взе на ръце.
Тя извърна очи от него, скръсти ръце, не искаше нито прегръдките, нито топлината, която струеше от цялото му същество. Той я понесе по коридора и стълбището до стаята й така, сякаш го гонеше огнена ламя. Леглото беше оправено, запаленият светилник над него хвърляше златни отблясъци по белите чаршафи.