Наведе се с нея към това светло място, прегръщаше я силно, устните им едва не се докосваха. Очите му безмълвно говореха за нежност и жажда — послания, които намираха отзвук и в нейната душа. Тя потисна желанието да обвие ръце около врата му, да го придърпа до себе си, да облекчи ужасната болка, която пулсираше в сърцевината й. Може би това бе поредната му измама. Това, което истински жадуваше, й бе отказано.
— Ще се съпротивлявам до последно — прошепна хрипливо тя, макар и да осъзнаваше, че трудно ще преодолее собственото си желание.
Ийън зяпна. Изглеждаше така, сякаш е пробола гърдите му с нож. После на лицето му се изписа ярост и заличи следите от всяко друго чувство. Подхвана бузите й в шепи и впи устни в нейните. Допирът на целувката бе твърд и настойчив като наказание.
Тя се вкопчи в ръцете му и се опита да се освободи. Нямаше да се предаде. Няма да остави собствената й слабост да я завладее. И все пак… желаеше го. Желаеше тази мъж повече от всичко на света.
Преди да я сломи напълно, той се отдръпна и обърса устни с опакото на ръката си, сякаш искаше да изтрие всеки отпечатък от целувката й. Дълго стоя така, вперил поглед в нея, дишаше тежко, очите му горяха от ярост и страст, която не можеше да прикрие.
— Следващия път ще си моя, Сабрина. И няма да е изнасилване.
— Трябва да сте луд, ако си въобразявате, че ще отстъпя.
— А ти въобразяваш ли си, че можеш да устоиш на мен и на собственото си желание? — устните му бавно се извиха в чувствена усмивка. — Желаеш ме. Тези красиви крака искат да ме притиснат. Ти цялата го излъчваш, Сабрина, чувствам го само като те докосна.
Тя сви ръцете си в юмруци, презираше го за това, че й каза истината, която искаше да скрие.
— Мразя ви!
— Когато приключиш с този фарс, ще бъдеш моя. И не си втълпявай глупости. Изобщо няма да те насилвам.
— Нищо няма да постигнеш!
— Времето ще покаже кой е прав.
А времето наистина работеше за него.
Глава 15
Пътьом Керълайн ван Кортленд погледна високия часовник от полирано дърво в коридора. До полунощ имаше десет минути. В такъв час от Дънкан можеше да се очаква да нахлуе в къщата й. Създаването на главоболия беше изцяло в стила му.
Пред златната приемна спря и вдъхна дълбоко. Бяха изминали почти седем години от последната й среща с този мошеник. Единствената й надежда бе, че вече може да не е така очарователен.
Когато влезе, той се отдръпна от прозорците и я погледна. Гордо изпъчи широките си рамене. Беше висок и строен, точно както го помнеше. Изглежда, нямаше никакви намерения да остарява. Тъмнокафявите му очи я обходиха, погледът му се плъзна по атлазения халат, сякаш това бе напълно в реда на нещата. Беше безсрамен, както винаги. И все така хубав, дори и сега, когато лицето му се криеше под гъста брада.
— Мястото ти не е тук — каза Керълайн и усети пулса си под високата яка, докато мачкаше с пръсти дантелите около шията си.
— Къде е тя, Кери? — попита Дънкан и пристъпи напред. — Болна ли е?
Керълайн прехапа устни.
— От колко време си в града?
— Откакто Сабрина пристигна.
— Къде си отседнал? Не се ли страхуваш, че някой ще те познае? Всичко можеш да провалиш.
— Наех стая в един пансион извън Бродуей. Пък и с тая брада никой не би ме познал — прокара пръсти по рошавите си страни и се почеса по бузата. — Дявол я взел, много ме сърби.
Керълайн се отдръпна от него и хвана брокатените завеси.
— Но защо си тук? — дръпна завесите и месинговите халки се плъзнаха звънливо по корниза.
— За да бъда сигурен, че момиченцето ми няма да пропадне. Тримейн е жив дявол. Къде е тя?
— Не знам — почти прошепна Керълайн. Той я хвана за ръката и я дръпна, за да я гледа в очите. — Как смееш…
— Запази смразяващите си погледи за тези, които не те познават така добре, Кери! — пръстите му я хванаха още по-здраво. — Кажи ми какво стана.
— Ще ме пуснеш, или няма да чуеш и дума.
Дънкан се поколеба за момент и отпусна ръката си.
— Добре.
Керълайн седна на един от диваните до камината. Дънкан остана прав, в тъмните му очи се четеше обвинение. Като положи всички усилия да запази спокойствие, тя разказа за изчезването на Сабрина и за посещението си в кабинета на Тримейн.
— Не вярвам да й стори зло.
Дънкан стовари юмрук в отворената си длан.
— Той вече й стори достатъчно. Отдавна трябваше да го убия.
— Дънкан, моля те — Керълайн стана. — Не бъди безразсъден. Смятам, че Сабрина все още е влюбена в него.