Выбрать главу

Той се обърна и тръгна бързо към вратата.

— Къде отиваш?

— Да намеря дъщеря си! — провикна се той през рамо.

— Моля те, Дънкан, почакай — Керълайн се спусна след него по дългия мраморен коридор, белият атлаз се развя на вълни зад гърба й. — Дънкан, моля те, не се намесвай. В това състояние можеш да…

Точно до вратата той се обърна. Тя се опита да спре, но се подхлъзна по мрамора и се блъсна в него. Ръцете му се сключиха около нея в моментна прегръдка — топла, позната и желана повече, отколкото тя се осмеляваше да си признае. Взря се в очите му, където чувствата се преливаха, желанието, което някога бе пламнало с такава сила между тях, сега се появи като призрак и отново се изгуби в непристъпността и гнева.

Дънкан се намръщи, отстъпи от нея и ръцете му се отпуснаха.

— В това състояние съм способен да изпратя онзи янки в пъкъла, където му е мястото!

Мълчаливо, опряла длан до устните си, Керълайн го гледаше как си тръгва вбесен. Винаги беше способен да я разтревожи до смърт. Тя затвори вратата и опря чело о хладното дъбово дърво.

— Ийън Тримейн, дано се задържиш по-дълго извън града — прошепна тя. Не искаше нито един от двамата да пострада.

Ийън удари възглавницата си с юмрук и едно перце подхвръкна нагоре. Жени! Приличат си до една — просто са създадени, за да съсипят мъжа, призвани са да му покажат най-краткия път към смъртта. Обърна се настрани. Лунната светлина струеше през отворените прозорци, открояваше издутите кадифени завеси, прорязваше като сребърна нишка вихрените образования от тонове в слонова кост и воднистосиньо и се плъзгаше по вълнения килим до леглото. През другия прозорец един трепкащ лъч пробождаше като острие гърдите на Ийън.

Сабрина бе от плът и кръв. Красива, но смъртна — като всяка друга. Не беше вълшебница. И въпреки това го омагьоса, и то така, че и той не знаеше дали някога ще успее да се спаси. Защо се чувстваше така странно, когато я погледнеше? Имаше усещането, че я обича от много време — още от преди този живот, стотици пъти бе изживявал тази любов.

Той въздъхна, обърна се по гръб и отметна чаршафа от себе си, ветрецът погали голото му тяло. Настръхна. Кръвта му шумеше неспокойно. Слабините го боляха. Чувстваше се като жребец, който е надушил млада кобила, но е затворен зад железни решетки. И тази, която му причиняваше това нещастие, спеше само на няколко метра от него. Той обърна гръб към хладната луна.

Можеше да бъде негова. И то по нейно собствено желание. Познаваше добре жените. Знаеше как да ги докосне, умееше да изтръгва стонове на доволство от красивите им устни. Беше време, когато смяташе, че това е плод на изкусно майсторство — нещо като ездата, стрелбата или борсовите игри.

Но със Сабрина всичко бе различно. За първи път изпитваше искрени чувства. Или поне така му се струваше в началото — наивно повярва в една илюзия, сякаш мечтите на просяците се сбъдваха. За Сабрина той никога не е бил обект на мечти, а само средство за постигане на цели. Една кесия със злато — ето това беше всичко, което малката чаровница виждаше в него. Стисна юмруци.

Откакто се помнеше, го изгаряше поривът да бъде ненадминат във всяко отношение. Може би защото винаги чувстваше, че нещо не му достига, за да бъде добър като Джон. Никога не успя да го постигне.

Дори когато от целия випуск в Харвард той взе най-добрата диплома, пак не му изглеждаше достатъчно. Може би затова се разкайваше за смъртта на брат си. Когато Джон умря, изпитваше любов, разкаяние и дори вина. Години по-късно вече бе способен да осмисли без пристрастия съперничеството, което баща му бе насадил помежду им. Може би един ден това прозрение ще му даде покой.

Телесните терзания отново насочиха мисълта му към Сабрина. Защо не си взе своето? Защо не я използва, за да потуши пожара на кръвта си? Защото може би бъркаше, помисли си той и удари дюшека с юмрук. Тя може би е само една невинна жена и единственото й престъпление е, че изглежда като онази чаровна измамница. В този случай поведението му бе направо чудовищно.

Сабрина беше първата му девственица и я бе любил само защото мислеше, че ще му стане жена. В това отношение съвестта му бе чиста. Но тя бе използвала девството, за да му устрои клопка. Просто бе успял да се спаси.

А нещата с лейди Джулия Уиндъм бяха съвсем различни. Нямаше никакво намерение да обременява съвестта си и с нейното нещастие. И все пак, ако тя го подтикнеше…

Затвори очи и се опита да заспи. Молеше се тъмнооката, червенокоса хубавица да не го споходи в съня му.

Сабрина опря ръце на перваза на прозореца. Из дърветата около алеята трепкаха светулки като бездомни елфи, които търсеха подслон. Луната бе високо в небето и сребърното сияние осветяваше единствената сълза на лицето й. Тя обърса капчицата. Трябваше да намери начин да избяга. Всеки ден, прекаран с Тримейн, я излагаше на риска да се издаде и ако това стане… тя потръпна в топлината на ветреца.