— Следващия път няма да си правя труда да се сдържам, Сабрина — той се наведе и пое устните й в жарка целувка, която съвсем я обезоръжи. — Следващия път ще си получа своето. И хич няма да ме е грижа за коя ще ти хрумне да се представиш.
Сноп лунни лъчи прорязваше отворените прозорци и попадаше на фигурите на мъж и жена, слети в прегръдка. От тъмните сенки в малката горичка отвъд алеята ги наблюдаваше една черна фигура. Значи Ийън Тримейн е отвлякъл така наречената лейди Джулия Уиндъм. Интересно. Дори можеше да се окаже полезно. Но всъщност човек не може да извлече голяма полза, като изнудва мъртвец. А Ийън Тримейн щеше да умре много скоро.
Глава 16
Сабрина отметна един влажен кичур коса от лицето си и се пресегна за порцелановата кана на мивката. Водата бликна от съда, плисна в кремавия леген и покри червените лалета, изрисувани по стените му. За разлика от всичко друго в тази горещина, водата беше хладна, макар и не много.
Сабрина грабна с шепи от легена и плисна лицето си, като остави тънките струйки да се стичат по шията, гърдите, корема и краката й. Ако не се притесняваше, че зеленоокият негодник ще влети всеки момент в стаята, щеше направо де си раздере нощницата.
На вратата се почука леко и тя се обърна. Хана весело й пожела добро утро и Сабрина я покани в затворническата си килия.
— Божичко, тук направо не се диша — тя влезе, на рамото й бяха метнати дрехи, а през ръката й висеше чифт кафяви чизми. Видя затворените прозорци и погледна Сабрина така, сякаш си е загубила ума. — Утрото е прекрасно. Да отворим малко прозорците, а?
— Погостувайте ми — отвърна тя и махна с ръка към прозорците.
Хана я изгледа с любопитство и остави на леглото чистото бельо и женски костюм за езда, ушит от биволска кожа и бежов поплин.
— Господарят Ийън каза, че ще пояздите днес.
— О, нима? — Сабрина скръсти ръце на талията си и загледа Хана, която отиде до прозорците. Господин Тримейн беше прекалено самоуверен.
Слънчевите лъчи проникваха между полираните рамки на прозорците и хвърляха златни отблясъци по червените и белите рози, разцъфнали по килима. Хана застана на светлината и бутна прозореца. Той не помръдна. Сабрина вече беше опитвала.
— Заковани са — каза тя, докато Хана все още се мъчеше да ги отвори.
Тя се обърна и погледна Сабрина с широко отворени очи.
— Но, защо, по дяволите, са ги заковали?
— Можете да попитате господаря си, когато му кажете, че нямам намерение да му правя компания в ездата нито днес, нито когато и да било.
Хана се намръщи.
— Това означава ли, че ще прекарате деня тук в четене?
Сабрина вдигна глава, стомахът я присви при мисълта, че ще прекара цял ден в тази душна сауна.
— Самотата е за предпочитане пред неговата компания.
— Сигурна ли сте, че…
— Кажете му да се засили и да се хвърли от най-близката скала.
Хана кимна. Устните й трепнаха, като че ли едва успяваше да сдържи смеха си.
— Ще му предам.
Щом Хана си отиде, Сабрина взе изгладения корсет от костюма, който ухаеше на кедър, също както и роклята от предишната вечер. Всички перлени копчета по плата с цвят на биволска кожа бяха опасани с кремава плетеница, която се разклоняваше в широки карета.
„Защо ли женските дрехи се бяха променили толкова малко за двадесет години?“ — помисли си с недоумение тя и остави корсета до бежовата пола. Нейните собствени костюми едва ли й предоставяха повече свобода на движенията, отколкото тази антика. Освен когато си позволяваше да язди с бричовете на Брендън.
Като си спомни за дните, в които препускаше по сочната трева на хълмовете около дома си, тя се усмихна. Никой не можеше да я стигне, щом възседнеше силния гръб на Ейдън. А къде ли е той сега? Често се питаше дали любимият й кон е оцелял през войната. Молеше се да е намерил гостоприемен дом, където да го ценят и обичат, та дори и да е сред янките.
— Значи реши цял ден да се криеш в стаята си. Гласът на Ийън я стресна. Мръсникът се движеше тихо като котка, беше се промъкнал зад гърба й, сякаш е мишката, определена за вечеря. Тя се завъртя на пети и го погледна, високата му широкоплещеста фигура почти изпълваше рамката на вратата.
„Този човек не признава дрехи, които се закопчават догоре. Нито пък връхни дрехи — помисли си, когато погледът й попадна върху тъмната плът под разтворената му риза. — Дори и бричовете му за езда са почти неприлични“ — реши тя, докато оглеждаше краката и тъмнокафявите лъскави ботуши, които прилепваха по силните прасци.