— Напомня ми за моя собствен жребец.
— Какво стана с него?
Войниците от съюзническата армия отведоха от Роузбрайър всички коне, включително и Ейдън. Болка прониза сърцето й, когато си спомни объркания поглед на животното, докато един мъж със синя униформа го отвеждаше. Той бе студен и безсърдечен също като Ийън Тримейн.
Ейдън се мъчеше да се отскубне от ръката му, обръщаше глава към Сабрина, тъмните му очи безмълвно питаха. Тя го гледаше безпомощно. Още й липсваше, беше й като добър приятел, когото завинаги е загубила, беше изцяло зависим от нея и тя се молеше да го запазят невредим.
Очите й все още бяха вперени в копринената грива на Сиско.
— Откраднаха го преди четири години.
— Съжалявам.
Нежният му глас я изненада и тя го погледна. В очите му нямаше нищо, беше забулил чувствата си като добър играч, който държи каре аса.
— И аз. Беше добър приятел.
— Опитвала ли си се да го намериш? — попита Ийън и й помогна да се качи на кобилата. После се метна ловко на жребеца, кожата изскърца под тежестта му. — Армията държи под отчет собствеността, взета от цивилното население.
Сабрина пое юздите.
— Още ли живеете с вашите натрапчивости?
Той се усмихна. Без да промълви, я поведе по алеята и навлезе в гората, където тя така безразсъдно се опита да се скрие първата нощ. Утринното слънце грееше през листака над главите им и превръщаше нощните горски духове в назъбени дървета. Но нейният зъл дух яздеше редом с нея.
Когато излязоха от гората, Ийън спря на скалите, вдигна ръка над очите си и се взря в отвесните зъбери на Палисадата. Диви, непристъпни, тъмните сиви скали бяха трудно достижими. Само няколко непокорни дървета бяха избуяли между камъните в подножието. Но тези зловещи зъбери излъчваха покоя на нещо твърдо и непоклатимо. Един царски орел се извиси над тях, отпусна се по вятъра и закръжи над водата в търсене на плячка.
— Палисадата е само още едно доказателство за нашата нищожност пред могъществото на природата — той погледна жената до себе си. Една къдрица се бе изплъзнала от кока на тила й. Този тъмночервен филиз се вееше по вятъра, улавяше слънчевата светлина, галеше се в шията, раменете и овалните й гърди. Ийън притисна пръстите към дланта си.
— И въпреки всичко вие сте повели война с природата.
Той откъсна очи от трепкащия кичур.
— Май не разбирам.
Сабрина хвърли поглед към бляскавите стоманени ленти, които опасваха брега.
— Дори и тук сте поставили релси.
— Не съм виновен. Аз бих ги поставил по-далеч от тук, без да развалям хубостта на реката — това място беше част от него, от младостта и невинността му, които бяха останали назад във времето. А тя… също беше част от него и в известен смисъл дори не му се искаше да проумее всичко. — Но скалите поне изолират къщата от шума.
— Но господин Тримейн, аз си мислех, че сте човекът, който желае да прокара железен път от Ню Йорк до Калифорния.
Той я погледна, стреснат от небрежно изпуснатото предположение.
— Кога съм говорил такива неща, графиньо?
Сабрина обърна поглед встрани, изправи се, ръцете й се вкопчиха в юздите. Наистина ли си спомняше вечерта, когато й каза за мечтите си? — чудеше се той. Той помнеше. Сякаш всичко през тези три дни, прекарани на борда на „Бел“, се бе случило вчера. Помнеше ги твърде добре.
— Господин Тримейн, та вие искате да знам кога точно сте казали всяка дума. Това не е ли малко нахално?
Ийън съзерцаваше профила й, възхищаваше се на гордо вдигнатата глава, на предизвикателно нацупените устни. В известен смисъл искаше да повярва в лейди Джулия Уиндъм. Но, от друга страна, желаеше и още една възможност да поднови връзката с жената до него.
— Да, може би е така — беше нахалство, дори пълна глупост да се залъгва с мисли за някакво бъдеще с нея. Но не можеше да се владее.
Препускаха един до друг по скалите, камъчетата хвърчаха под копитата и се посипваха по склона, един заек с бяла опашка, изостави детелината до пътеката и хукна уплашен. Като видя как се люлее пъстрата трева, Ийън се усмихна. Откога не бе яздил по тези пътеки? От доста отдавна.
Нуждаеше се от това. Имаше нужда да подиша въздуха, напоен с уханието на трева и полски цветя. Трябваше да се увери, че някои неща си остават същите, независимо от времето. Искаше Сабрина да язди до него. Искаше дори повече.
Вгледа се в ливадата, която се простираше между реката и гората. Вятърът люлееше високата трева, тъмнозелените стъбла се сливаха с белите и жълти диви цветове. Ийън знаеше, че точно зад гората имаше горска поляна — един закътан рай с малък вир, в който можеше да се плува. Дядо му бе преградил течението.