Той погледна жената до себе си и си я представи съблечена, в ложе от трева и диви цветя, мократа й кожа блестеше на слънцето. Тъмночервената й коса се разстилаше по изумрудената трева, разтворените й ръце го дърпаха надолу, краката й се увиваха около кръста му и го теглеха навътре в прекрасната й плът.
Целият беше напрегнат. Горещината пламна във вените, стече се ниско под корема и запулсира с ударите на сърцето му. Той дълбоко вдъхна ароматния въздух. Трябваше да се бори с тази страст по нея, защото тя го поглъщаше напълно и в крайна сметка щеше да го погуби.
Сабрина погледна към гъстите дървета отвъд поляната. Бяха доста удобно прикритие, човек трудно можеше да бъде открит между тях.
— На това място проведохме рицарския двубой — каза Ийън и се усмихна.
Тя хвана здраво поводите, слушаше с половин ухо бръщолевенето на Ийън за трите дни в двореца на крал Артур. Чудеше се дали кобилата е достатъчно бърза, за да надбяга жребеца му. Това можеше да се окаже последната й възможност. Яздеше добре. А пък и Ийън беше доста по-тежък. Сабрина се вгледа в гъсталака зад поляната.
Веднъж да се озове там и вече можеше да му се изплъзне. А ако я хване… е, струваше си да опита.
Смушка с пети хълбоците на кобилата и я подкара в галоп. Конят летеше под нея, изпъвайки стройните си крака. Сабрина се наведе, гривата плющеше по лицето й, тялото й се изпълни с радостна възбуда.
Щеше да му покаже, че не може… остро изсвирване процепи въздуха. Кобилата внезапно спря. Сабрина залитна напред, трябваше да се хване за лъка на седлото, за да не се прекатури през шията на коня. Тропотът на копита се сля с ритъма на сърцето й.
Преди да успее да се закрепи напълно, една силна ръка я хвана през кръста.
Ийън я изтръгна от седлото, сякаш беше дете. Тя издиша шумно, когато той я хвърли по корем върху твърдите си колене, бузата й се одра в еленовата кожа, прилепнала по прасеца му.
— Опитваш се да откраднеш коня ми, а? — ръката му спокойно се отпусна върху седалището й.
— Да крада… защо… ти, мръсник такъв! — Сабрина крещеше, риташе, мяташе се върху коленете му и с всички сили се опитваше да се освободи. Сиско пристъпи насам-натам, изпръхтя, тръсна глава, златистата му грива се разпиля по раменете й.
— По-спокойно — каза Ийън и хвана полата й, краката му се размърдаха под нея, усети допира на твърдите бедра в гърдите си, докато той се опитваше да овладее коня. — Ще го накараш да ни хвърли и двамата.
— Пуснете ме!
Топлият ветрец милваше прасците, бедрата и ханша, докато той повдигаше полите й нагоре, усукваше множеството платове около кръста й, без да обръща внимание на ударите й.
— Какво правите? — Сабрина помъчи да се обърне.
— Какво наказание да измисля за един конекрадец? — той се облегна с ръка на гърба й, вече не можеше да помръдне в скута му.
Слънцето играеше по полуголите й хълбоци. Но неговата топлина едва ли можеше да се сравни с болезнената горещина на тялото му, която пулсираше до гърдите, ръцете и корема й. Тя разбра, че ръката му е надвиснала над нея и е готова да удари. Напрежението я скова, тя сграбчи върха на чизмите му и зарита с крака. Мисълта, че може да я перне отзад, я ужасяваше. Но се оказа съвършено неподготвена, за подобна ситуация.
Ийън плъзна ръка по овалните й форми, милваше я през тънкото памучно бельо, горещата му длан изгаряше кожата й. Вълна я обля от този предизвикателен жест, настръхна, усети пулсиране на мястото, където гърдите й опираха в бедрата му.
— Нямате право! — изкрещя тя, докато се гърчеше в ръцете му.
— Имам право на цялата лудост, която ще извърша, Сабрина! — каза той и ръката му притисна един от издутите овали.
— Вашата лудост е единственото сигурно нещо! — изкрещя тя. — Всичко… — думите й преминаха в писък, когато той прокара едната си ръка под нея, хвана хълбоците й и я обърна, като пусна двата й крака върху силното си коляно.
Сабрина отмести кожената шапка, която се бе смъкнала над очите й, и го погледна яростно.
— Наситихте се вече, така ли? — извика тя и заблъска раменете му с юмруци. — Отнасяте се с мен като с някоя уличница — удари го още веднъж. — А името ми е Джулия, високомерен, отвратителен…
— Стига вече.
Въпреки че тонът му бе спокоен, очите му сякаш крещяха. От гневния блясък на изумрудения поглед тя просто забрави да говори. Конят пристъпи, хълбоците й се люшнаха върху слабините на Ийън. Той я притисна още по-здраво.
— Закълни се, че повече няма да се опитваш да избягаш — Ийън се наведе и засенчи лицето й. — Или ще приключим с този фарс тук, сега и както аз кажа — усмивката му бе демонична. — Винаги ми е доставяло особено удоволствие да го правя в тревата.