Ийън поклати глава.
— Съвсем наблизо има една полянка. Не съм бил там от години, но, доколкото си спомням…
Един изстрел разтърси утрото.
Ийън потръпна на седлото. Хвана се отстрани, наклони се напред, въздухът не му стигаше. Стреснат, Сиско се изправи на задните си крака, размята глава, докато предните му копита прорязваха въздуха.
Сабрина гледаше смаяно, светът се превъртя и всичко се задвижи бавно, между ударите на сърцето й се изнизваха столетия. Ийън хвана юздите и се опита да усмири коня. Тихото му болезнено стенание, избухна в тъпанчетата й като гръм. Сиско изцвили и се обърна. Сноп лъчи образуваше слънчево петно около него и той се мяташе ту в светлината, ту в сенките. Едва тогава тя видя кръвта — ярката червенина изби отстрани върху ризата му и обагри бялото платно и еленовата кожа.
Господи! Всичко се повтаряше. Изстрели. Кръв.
Смърт. Не, само не отново! Не Ийън!
— Ийън! — извика тя и препусна до него.
— Спасявай се — каза той хрипливо. — Обръщай коня и бягай от тук.
— Но ти си ранен.
— Тръгвай! — извика той. Тонът му не търпеше възражения.
— Не и докато…
Ийън плесна кобилата по задницата и тя припна. Сабрина грабна юздите и се приведе, защото един нисък клон щеше да я повали от седлото. Конят на Ийън се спусна в гората по петите й. Тя продължи да се обръща, за да се увери, че той е още на седлото, че още е жив. Тежко ли е ранен? Господи, дали наистина бе тежко ранен?
Когато излязоха от гората, тя дръпна юздите и се изравни с него. Ийън се олюляваше на седлото, държеше се отстрани, ризата и панталона му бяха напоени с кръв. Сабрина скочи от седлото, глезенът поддаде под тежестта й и тя се просна на земята. С проклятие тя отново се изправи на крака. Пребори се с болката и докуца до него.
Ийън слезе, държеше се за седлото, за да не падне. Обърна се, когато Сабрина докосна ръката му.
— Облегни се на раменете ми — тя го хвана през кръста, пръстите й докоснаха топлата лепкава кръв отстрани.
— Как е глезенът ти? — прошепна Ийън дрезгаво.
— Какво… а, всичко е наред — тя го погледна. — Просто се облегни на мен.
Усещаше, че се опитва да не отпуска цялата си тежест върху нея, но силите му се изчерпваха с всяка крачка. Когато стигнаха сенките на близкия дъб, вече едва го удържаше. Той се строполи на земята и я повлече със себе си.
Сабрина коленичи до него, пръстите й трепереха и се запъваха, докато разкопчаваше копчетата на ризата му. Белият лен бе напоен с кръв и залепваше за тялото му. Докато отделяше ризата от плътта му, тя почти спря да диша. Не можеше да откъсне очи от раната, която бе отстрани, малко над кръста му. Кръвта струеше неудържимо, стичаше се по тялото му и попиваше в земята под него. Огледа го, за да види дали куршумът не е излязъл. Не откри нищо.
Ийън погледна настрани и се намръщи.
— Трябва да спрем кървенето — той смачка ризата в ръката си. Притисна я до раната и вдигна очи към Сабрина. — Има една покривка за маса… в торбите на седлото на коня.
Сабрина се втурна към жребеца, доколкото й позволяваше болния крак. Ръката й се застоя за миг върху гладкото кожено седло. Сега можеше да възседне коня и да избяга. А Ийън щеше да умре. Нямаше никакъв избор.
Конят тръсна глава, докато сваляше тежките чанти. Ийън бе опрял гърба си на дървото, единият му крак бе сгънат, ръката му се протягаше настрани и дланта му опираше до една избуяла китка лютичета. Гледаше я тревожно, очакваше да яхне коня и да го изостави.
Гняв и болка изгаряха вътрешностите й като нажежена стомана. Как дръзваше той да си въобрази, че ще го остави да умре?
— Имате ли представа кой може да е?
Той сякаш не забелязваше гневното изражение на лицето й.
— Не знам. Сигурно са бракониери.
— Но как ви сбъркаха с елен? — Сабрина откопча каишките на меките кожени чанти. — Елените не яздят.
Ийън поклати глава.
— Заблуден изстрел.
В едната от чантите имаше храна, съдове и остър нож. В другата имаше две металически чинии, стегнато навита покривка за маса и бутилка сайдер. Сабрина разряза покривката на дълги ивици.
— Предполагам, вече си разбрала, че Сиско ще спре по моя команда, също като Бурна.
— И това ли е според вас причината да не избягам? Смятате, че щях да ви оставя тук да умрете? — тя сгъна една лента няколко пъти.
Ийън я погледна.
— Мислех, че искаш да умра.
Тя бе видяла твърде много смърт, умираха момчета, които заслужаваха повече от някаква дупка, изровена по бойните полета.
— Не искам да обяснявам на Свети Петър подробностите около вашата смърт, когато го срещна — отмести окървавената му ръка от раната.
Ийън издаде гърлен звук, дъхът му секна и лицето му се изкриви от болка.