— Имаш ли ключ?
— Не, господине, нямам ключ. Беше отключено.
— Кой е Калвин?
— Бял мъж, работи тук. Каза, че господин Сет му се обадил вчера сутринта и го помолил да се срещнат на моста в два часа. И той отишъл, разбира се. — Тя прекъсна разказа си, колкото да попие очите си с кърпичката.
Хършъл отново отпи от кафето.
— Шерифът ми каза, че татко е оставил бележка с инструкции.
— Не съм я виждала, но Калвин я е видял. Пишело, че господин Сет е посегнал на живота си. — Тя се разплака.
Хършъл я изчака да се успокои, после попита:
— Откога работиш тук, Лети?
Тя си пое дъх и изтри бузите си.
— Не знам, към три години. Отначало идвах да чистя два пъти в седмицата, в понеделник и в сряда за по няколко часа. Не ми трябваше повече време, защото господин Сет живееше сам, нали разбирате, и поддържаше много чисто за мъж. След това той ме помоли да му готвя и аз с радост се съгласих. Още няколко часа работа. Приготвях няколко неща и ги оставях на печката или в хладилника. А след като се разболя, ме помоли да идвам всяка сутрин и да се грижа за него. Когато му беше много зле след химиотерапията, почти денонощно беше на легло.
— Мислех, че си е наел медицинска сестра.
Лети знаеше колко рядко господин Хършъл и госпожа Дафо посещаваха баща си, докато той боледуваше. Лети знаеше всичко, а те не знаеха почти нищо. Тя обаче отговори учтиво както винаги:
— Да, господине, известно време наемаше сестри, но не му харесаха. Все се сменяха и никога не се знаеше коя ще се появи.
— Значи откога работиш тук целодневно?
— От около година.
— Колко ти плащаше татко?
— Пет долара на час.
— Пет ли?! Не е ли доста за прислужница, а? Е, аз живея в Мемфис, в голям град, и майка ми плаща на чистачката си четири долара и половина на час.
Лети само кимна, защото не знаеше как да отговори. Можеше да добави, че господин Сет й плащаше в брой и често додаваше по нещо отгоре, освен това й беше заел пет хиляди долара, когато синът й загази и отиде в затвора. Този заем беше опростен само преди четири дни. И никъде не фигурираше писмено.
Хършъл сръбна неодобрително от кафето си. Лети забоде поглед в пода. Отвън на алеята се затръшнаха две автомобилни врати.
Рамона Хъбард Дафо заплака още преди да стигне входната врата. Тя прегърна по-големия си брат на верандата, който също изглеждаше доста разчувстван: със здраво стиснати очи, издадени устни и набраздено чело. Човек, обзет от истинско страдание. Рамона изстена с привидно неподправена болка, но Хършъл имаше своите съмнения.
Рамона го подмина и след малко вече прегръщаше Лети, като че ли двете бяха родни дъщери на един и същ мил и любящ баща. В това време Хършъл още беше на верандата и поздравяваше съпруга на Рамона, когото ненавиждаше и който също го ненавиждаше. Иън Дафо беше изискан и елегантен, произлизаше от семейство на банкери в Джаксън, столицата, най-големия град, мястото, откъдето произлизаха поне половината гадняри в Мисисипи. Банките отдавна вече ги нямаше (бяха фалирали), но Иън никога нямаше да се отърси от маниера си на привилегировано момченце, макар да се беше оженил за жена от по-ниско потекло и макар че сега и той като всички беше дотърчал да прибере някой долар.
Докато се ръкуваха учтиво, Хършъл погледна през рамото му, за да види с каква кола са пристигнали. Никакви изненади. Лъскав нов бял мерцедес седан, последният от поредица подобни. Благодарение на пиянството и голямата уста на Рамона, Хършъл знаеше, че скъпият Иън взема колите си на лизинг за трийсет и шест месеца, след което ги връща, преди срокът да изтече. Вноските затрудняваха финансите им, но това нямаше значение. За господин и госпожа Дафо беше много по-важно да се движат из Джаксън с подходящото возило.
Накрая всички се събраха в хола и насядаха. Лети им поднесе кафе и безалкохолно, после покорно изчезна през отворената врата на една спалня надолу по коридора, където често стоеше и слушаше как господин Сет говори по телефона в хола. От там се чуваше всичко. Рамона поплака още малко и продължи да нарежда как случилото се просто не е за вярване. Мъжете слушаха, съгласяваха се и от време на време измънкваха по една-две срички в отговор. Не след дълго ги прекъсна звънецът на входната врата. Две жени от църквата донесоха торта и задушено месо. Не допуснаха отказ. Лети се засуети и отнесе храната в кухнята, а неканените дами се настаниха в хола и започнаха да душат за клюки. Само предишния ден видели своя духовен събрат Сет и той изглеждал толкова добре. Знаеха за рака на белия дроб, но ей богу, изглеждало, че го е надвил.