Хършъл и семейство Дафо не отговаряха. Лети слушаше от тъмното.
Жените от църквата се канеха да ги затрупат с какви ли не въпроси: „Как го е направил?“, „Оставил ли е бележка?“, „Кой ще получи парите?“ и „Да не би работата да намирисва?“, обаче стана болезнено ясно, че подобно любопитство няма да бъде посрещнато добре. След двайсет минути, прекарани в почти пълно мълчание, жените изгубиха интерес и се сбогуваха.
Пет минути след това на вратата отново се позвъни. Алеята беше под наблюдение. Трите автомобила привличаха вниманието.
— Отвори, Лети — провикна се Хършъл от хола. — Ние ще се скрием в кухнята.
Беше съседката отсреща, която им донесе лимонова торта. Лети й благодари и обясни, че децата на господин Сет наистина са тук, но „не приемат посетители“. Съседката се позавъртя на верандата, изгаряща от желание да влезе вътре и да си навре носа в семейната драма, но Лети учтиво й препречи пътя. Щом жената най-сетне си тръгна, отнесе тортата в кухнята. Тя така и си остана недокосната на плота.
Много скоро хората край кухненската маса минаха към деловите въпроси.
— Виждал ли си завещанието? — попита Рамона, вече с удивително бистри очи, блеснали заговорнически и подозрително.
— Не, а ти? — отговори Хършъл.
— Не. Идвах преди няколко месеца…
— Беше през юли — прекъсна я Иън.
— Добре де, през юли, и се опитах да поговоря с татко за завещанието му. Каза, че някакви адвокати в Тюпълоу го били изготвили, но само толкова. Ти говорил ли си с него за това?
— Не — призна Хършъл. — Не ми се струваше редно. Старецът умира от рак, а аз да го разпитвам за завещанието! Не можех да го направя.
Лети се спотайваше в тъмното и не пропускаше нито дума.
— Ами имуществото му? Активите му? — попита Иън хладнокръвно.
Любопитството му имаше основателна причина, защото повечето му собствени активи бяха обременени с ипотеки. Компанията му строеше евтини минимолове и търговски центрове, а всяка сделка беше утежнена от дълг. Иън работеше като бесен, за да е с едни гърди пред кредиторите си, но те вечно надаваха вой.
Хършъл изгледа гневно тази пиявица, зет си, но запази хладнокръвие. И тримата подозираха, че ще имат неприятности с наследството на Сет, затова нямаше смисъл да прибързват. Не след дълго щеше да се разрази война. Хършъл сви рамене и каза:
— Не знам нищо. Беше много потаен. Имаше тази къща, двестате акра около нея и склада за дървен материал нагоре по пътя, но нямам представа дали е вземал заеми. Никога не сме разговаряли за бизнес.
— Никога не сте разговаряли за нищо — изстреля Рамона от отсрещната страна на масата, но побърза да си вземе думите обратно. — Извини ме, Хършъл, моля те.
Такова долно сестринско подмятане не можеше да бъде подминато. Хършъл се засмя подигравателно и отвърна:
— Не знаех, че двамата със стареца сте толкова близки.
Иън побърза да смени темата.
— Той има ли кабинет тук или място, където е държал личните си документи? Хайде де, защо да не огледаме? Трябва да има банкови извлечения, нотариални актове, договори, по дяволите, може дори да е държал копие от завещанието си тук, в къщата.
— Лети би трябвало да знае — отбеляза Рамона.
— Да не я замесваме — настоя Хършъл. — Знаете ли, че й е плащал по пет долара на час и е била на пълен работен ден?
— Пет долара ли? — повтори Иън. — Ние колко плащаме на Бърнис?
— Три и петдесет — отговори Рамона — за двайсет часа.
— В Мемфис плащаме по четири и половина — гордо оповести Хършъл, като че ли той пишеше чековете, а не майка му.
— Защо дърта стипца като Сет ще плаща толкова на една слугиня? — запита се гласно Рамона, съзнавайки, че няма отговор.
— Да се радва, докато може, че дните й са преброени — отбеляза Хършъл.
— Значи ще я уволним? — попита Рамона.
— Незабавно. Нямаме избор. Да не искаш да продължим да заделяме толкова пари? Виж, сестричке, ето какъв е планът. Организираме погребението, нареждаме на Лети да внесе ред, после я уволняваме и заключваме къщата. Ще я обявим за продан още другата седмица и дано да ни провърви. Няма причина Лети да се мотае тук за пет долара на час.
В тъмното Лети се сви.