Извън кадър Лушън явно също се нуждаеше от почивка. Дълго мълча, преди да продължи:
— Какво стана със семейство Риндс?
Ансил оброни глава.
— Ужас, просто ужас. Стана още по-лошо. Два дни след това Клион отиде при Естър. Подхвърли й няколко долара и я принуди да подпише, че му прехвърля осемдесетте акра. Увери я, че може да остане, и тя остана за няколко денонощия. Шерифът наистина се появи. Заедно със свой помощник и с Клион отидоха в селцето и съобщиха на Естър и на останалите Риндс, че са изгонени. Незабавно. Трябваше да си съберат нещата и да напуснат земята му. Имаше малък дъсчен параклис, църквичка, в която те се молеха от десетилетия, но Клион я подпали, за да покаже, че вече притежава всичко. Изравни я със земята, за да демонстрира колко е велик. Шерифът и помощникът му помогнаха. Заплашиха, че ще изгорят и колибите.
— И вие го видяхте?
— Разбира се. Със Сет нищо не пропускахме. Трябваше да берем памук, но когато видяхме шерифът да спира пред къщата ни, разбрахме, че готвят нещо. Надявахме се да арестува Клион, но навремето в Мисисипи не ставаше така. Шерифът беше дошъл да помогне на Клион да разчисти земята си и да се отърве от чернокожите.
— Какво се случи с чернокожите?
— Ами заминаха. Грабнаха каквото можаха и избягаха в гората.
— Колко човека?
— Пак ви казвам, бях още дете. Няколко семейства живееха на онази земя, но не всички бяха в селището. — Ансил пое дълбоко въздух и промърмори: — Наистина се чувствам изморен.
— Почти приключваме — увери го Лушън. — Продължи, моля те.
— Добре, добре. Те избягаха в гората и веднага щом някое семейство напуснеше колибата си, Клион и шерифът я подпалваха. Изгориха всичко. Ясно си спомням как някои от чернокожите стояха в края на гората, прегърнали децата си и каквито вещи бяха успели да спасят, гледаха към пожарите и гъстия сив пушек, плачеха и виеха. Беше ужасно.
— Какво се случи с тях?
— Пръснаха се. Известно време бяха на бивак до Тътуайлър Крийк, навътре в гората, близо до реката Биг Браун. Със Сет потърсихме Тоби и го намерихме там със семейството му. Гладуваха и бяха ужасени. В неделя следобед се измъкнахме тайно и им занесохме храна — колкото успяхме, без да ни пипнат. Тогава видях Естър и момиченцето й Лоуис. Беше на около пет години и беше чисто голо. Нямаше дрехи. Ужасия. Тоби идваше до нашата къща няколко пъти и се криеше зад хамбара. Със Сет му давахме колкото храна успеехме да задигнем. Той я носеше обратно до бивака, който беше на няколко мили. Една събота се появиха мъже с пушки и пистолети. Не успяхме да се приближим достатъчно, за да чуваме, но после мама ни каза, че са прогонили всички Риндс. Няколко години по-късно друго чернокожо хлапе каза на Сет, че Тоби и сестра му се удавили в реката, а други били застреляни. Бях чул предостатъчно, струва ми се. Може ли малко вода?
Нечия ръка побутна чаша с вода към Ансил и той бавно отпи, после продължи:
— Когато бях на тринайсет години, родителите ми се разделиха. Щастлив ден за мен. Заминах заедно с мама в Коринт, щата Мисисипи. Сет не искаше да сменя училището, затова остана при Клион, но двамата почти не си говореха. Брат ми много ми липсваше, но с течение на времето, естествено, се отчуждихме. После мама се омъжи повторно за един негодник, който не беше по-свестен от Клион. Избягах, когато навърших шестнайсет, а на седемнайсет се записах във флота. Понякога си мисля, че оттогава не съм спирал да бягам. След като заминах, не съм поддържал връзка със семейството си. Ще ми се пръсне главата. Това е всичко. Краят на една наистина гадна история.
47
Съдебните заседатели излязоха безмълвно от стаята си. Приставът ги поведе надолу по задното стълбище към една странична врата на съда, откъдето минаваха ежедневно след вторник. Навън те се пръснаха, без да си кажат нито дума. Невин Дарк реши да се прибере у дома за обяд. В този момент не искаше да е с колегите си. Имаше нужда да асимилира историята, която беше чул току-що. Искаше да диша, да помисли, да си припомни. Сам в пикапа с отворени прозорци, той се почувства омърсен. Може би един душ щеше да му се отрази добре.