— Уместно ли е да говорим за това на обяд? — попита Хари Рекс.
— Не знаех, че имаш толкова чувствителен стомах, здравеняко — изстреля в отговор Уили. — Както и да е, познайте кой щат е на първо място по линчове.
— Страх ме е да попитам — каза Джейк.
— Именно. Ние сме на първо място с почти шестстотин линча, само четирийсет от които на бели хора. Джорджия е на второ място, Тексас, близо до нея, на трето. Помня, че докато четох книгата, си помислих: шестстотин са много. Колко са били в окръг Форд? Върнах се сто години назад и прочетох всеки брой на „Таймс“. Открих само три, до един на чернокожи, но нямаше никакви данни за Силвестър Риндс.
— Кой е събрал данните? — попита Джейк.
— Правени са проучвания, но човек няма как да не се усъмни в достоверността им.
— Ако са знаели за шестстотин, със сигурност е имало много повече — отбеляза Хари Рекс.
Уили отпи от бирата си и каза:
— Познайте колко човека са били обвинени в убийство, защото са участвали в линч.
— Нула.
— Позна. Нито един човек. Такъв е бил местният закон. Чернокожите са били позволена жертва.
— Отвратен съм — призна Джейк.
— Е, приятелю, съдебните заседатели също — увери го Уили. — И са на твоя страна.
Към един и половина заседателите се събраха отново в стаята си, но не споменаха нито дума за процеса. Приставът ги отведе в съдебната зала. Големия екран вече го нямаше. Нямаше повече свидетели. Съдия Атли погледна надолу и каза:
— Господин Бриганс, имате думата за заключителната си реч.
Джейк се изправи. Без бележник в ръка — не си беше нахвърлял записки. Започна с думите:
— Това ще бъде най-кратката заключителна пледоария в историята на тази съдебна зала, защото каквото и да кажа, то няма да бъде толкова убедително, колкото показанията на Ансил Хъбард. Колкото повече говоря, толкова повече ще отдалечавам вашето решение от разказа му, затова ще бъда кратък. Искам да запомните всичко, което изрече той, макар че надали някой би забравил. В съдебните процеси често настъпва неочакван обрат. В понеделник, когато този започна, никой от нас не можеше да предвиди, че обяснението защо Сет Хъбард завещава цялото си състояние на Лети Ланг ще се окаже един линч. Неговият баща е линчувал нейния дядо през хиляда деветстотин и трийсета година. А след като го е убил, е заграбил земята му и е прогонил семейството му. Ансил разказа историята много по-убедително, отколкото бих могъл да го направя аз. В продължение на шест месеца мнозина от нас се питаха защо Сет е постъпил така. Вече знаем. Вече е ясно.
Лично аз изпитвам още по-силно възхищение към Сет, когото не познавах. Въпреки недостатъците си, каквито всички имаме, той е бил блестящ ум. Как иначе би успял да натрупа такова огромно състояние за десет години? Освен това някак е успял да издири Естър и Лоуис, а после и Лети. Около петдесет години по-късно се е обадил на Лети и й е предложил работа — не го е потърсила тя. Сет е планирал всичко, госпожи и господа. Бил е страшно умен. Възхищавам се на смелостта му. Знаел е, че умира, но е отказал да постъпи така, както биха очаквали от него. Избрал е много по-противоречив начин на действие. Съзнавал е, че репутацията му ще бъде опетнена, че семейството му ще го прокълне, но не му е пукало. Постъпил е, както е преценил за редно.
Джейк замълча и взе собственоръчно написаното завещание.
— И накрая, възхищавам се на Сет заради чувството му за справедливост. С това собственоръчно написано завещание той се опитва да поправи злина, причинена преди десетилетия на семейство Риндс от собствения му баща. Госпожи и господа, ваш дълг е да помогнете на Сет да поправи тази несправедливост. Благодаря ви.
Джейк бавно се върна на мястото си и пътьом хвърли поглед към зрителите. На задния ред седеше Лушън Уилбанкс и му кимаше усмихнат.
Три минути и двайсет секунди, отбеляза мислено Хари Рекс и натисна хронометъра на часовника си.
— Господин Лание — извиси глас съдия Атли.