— Как ще убедите останалите? — попита Джейк.
— Допускам, че Хършъл и Рамона ще са на седмото небе. За Ансил и за църквата не знам. Не забравяй, Джейк, че аз все още контролирам имуществото и ще бъде така, докато пожелая. Нито цент не може да бъде разпределен без моето одобрение, а няма краен срок за приключване на процедурата по наследството. Сигурен съм, че никой не ме е наричал негодник зад гърба ми, но ако реша да се държа като такъв, мога да се разпореждам с парите на Сет през следващите десет години. Докато са защитени, мога да ги контролирам толкова строго, колкото пожелая.
Отново беше възприел съдийския тон, който не оставяше почти никакво място за съмнение, че Рубън Атли ще постигне каквото е намислил.
Съдията продължи:
— В действителност сигурно ще се наложи наследството да остане под съдебен контрол за неограничено време, за да открием образователния фонд, за който говорихме.
— Кой ще го управлява? — попита Джейк.
— Мислех си за теб.
Джейк трепна, после едва не хукна да бяга, като си представи, че ще си има работа с десетки, а може би стотици нетърпеливи студенти, които настояват за пари.
— Великолепна идея, господин съдия! — възкликна Порша. — Близките ми ще се чувстват по-добре, ако Джейк остане и продължи да държи парите под око.
— Както и да е, можем да се уточним по-късно — побърза да каже Джейк.
— Споразумяхме ли се? — попита съдията.
— Аз не съм страна — отговори Джейк. — Не гледайте към мен.
— Сигурна съм, че Лети ще одобри, но все пак трябва да поговоря с нея — каза Порша.
— Много добре. Направи го и утре сутрин се свържи с мен. Ще изготвя становище и ще го разпратя до всички адвокати. Джейк, предлагам тази седмица да отидеш да се срещнеш с Ансил и да измъкнеш някои отговори. Ще насроча среща с всички страни след десет дни. Ще заключим вратата и ще постигнем споразумение. Искам това да стане, ясно ли е?
Пределно ясно.
Месец след издаването на присъдата Ансил Хъбард се беше смъкнал ниско на предната седалка на старото порше на Лушън и съзерцаваше през прозореца хълмистия пейзаж на окръг Форд. Не помнеше нищо за тези места. Беше прекарал първите тринайсет години от живота си тук, но през следващите петдесет беше направил всичко по силите си да ги забрави. Нищо не му се струваше познато.
Беше освободен под гаранция, уредена от Джейк и останалите адвокати, а старият му познайник Лушън го убеди да тръгне на юг. Едно последно посещение. Може да има изненади. Тънката му прошарена коса отново беше започнала да расте и частично скриваше грозния белег на тила му. Беше облечен с джинси и сандали точно като Лушън.
Подкараха по междуселски път и наближиха къщата на Сет. В предния двор имаше табела „Продава се“.
— Тук е живял Сет — поясни Лушън. — Искаш ли да спрем?
— Не.
Завиха по покритата с чакъл алея и навлязоха по-навътре в гората.
— Нещо да ти е познато? — попита Лушън.
— Всъщност не.
Гората оредя и двамата стигнаха до една просека. Отпред имаше безредно паркирани коли и много хора, включително и деца. От една скара на въглища се издигаше пушек.
Малко по-нататък стигнаха до обрасли с бурени развалини, задушени от увивни растения. Ансил вдигна ръка и каза:
— Спри тук.
Слязоха от колата. Някои от хората наблизо дойдоха да ги поздравят, но Ансил не ги забеляза. Беше зареял поглед някъде в далечината. Тръгна към чинара, на който бяха намерили тялото на брат му. Другите го последваха мълчаливо, някои поизостанаха. Лушън извървя плътно зад него стотината метра до дървото. Ансил спря и се озърна. Посочи ниско възвишение, обрасло с дъбове и брястове, и каза:
— Двамата със Сет бяхме ето там, криехме се в гората. Тогава ми се струваше много далече. Доведоха го тук, под това дърво. Тогава чинарите бяха повече. Цяла редица, пет или шест, покрай потока ето там. А сега е останал само един.
— Имаше торнадо през шейсет и осма — обясни Лушън зад него.
— Тук намерихме Сет — каза Ози и застана до Лушън.
— Същото дърво ли е? — попита Джейк и се приближи до Ози.
Ансил чуваше гласовете им и виждаше лицата им, но не ги забелязваше. В съзнанието му се стелеше мъгла, беше се пренесъл на друго място в друго време.
— Не съм сигурен, така ми се струва. Всички чинари бяха еднакви, в права редица. Ловяхме риба ей там — отново посочи той. — Двамата със Сет. Точно там. — Въздъхна мъчително и се намръщи, после затвори очи и поклати глава. Когато отново ги отвори, прошепна: — Адска ужасия.