— Работата определено намирисва — съгласи се Хършъл, доволен от това рядко единомислие със зет си.
Рамона обаче възрази:
— Не, просто е стресната и тъжна. Тя е от малкото хора, които Сет търпеше и които търпяха него, затова скърби, че вече го няма. И понеже ще си изгуби работата.
— Според теб знае, че ще я уволним, така ли? — попита Хършъл.
— Сигурна съм, че се тревожи.
— Тя е само една слугиня.
Лети се прибра у дома с тортата, която Рамона щедро й даде. Беше купена от магазина, тънка, с жълт блат и ванилова глазура, върху която бяха подредени резени ананас — несъмнено най-непримамливият сладкиш сред половин дузината на плота в кухнята на господин Хъбард. Донесе я мъж от църквата, който наред с другите неща попита Лети дали семейството смята да продава пикапа шевролет. Лети нямаше представа, но обеща да се поинтересува. Не го направи.
Сериозно се зачуди дали да не хвърли тортата в канавката, но не можа да се помири с подобно разхищение. Майка й боледуваше от диабет и нямаше нужда да се тъпче със захар, ако изобщо поискаше да я опита.
Лети паркира и забеляза, че стария пикап на Симиън го няма. Тя и не очакваше да бъде там, защото мъжът й беше изчезнал още преди няколко дни. Предпочиташе да го няма, но никога не знаеше предварително. В дома им не беше весело дори в по-щастливи времена, а съпругът й рядко подобряваше положението.
Децата още бяха в училищния автобус на път за вкъщи. Лети влезе в кухнята и остави тортата на масата. Както обикновено, завари Сайпръс в хола да гледа телевизия кой знае вече колко часа.
Сайпръс й се усмихна и протегна ръце.
— Детето ми — възкликна възрастната жена. — Как мина денят ти?
Лети се наведе и я прегърна нежно.
— Доста натоварен. А твоят?
— Гледах телевизия — отговори майка й. — Как се справят семейство Хъбард със загубата, Лети? Седни и ми разкажи.
Лети изключи телевизора, седна на табуретката до инвалидната количка на старата жена и й разказа как е минал денят й. Не беше скучала нито секунда, откакто Хършъл и семейство Дафо пристигнаха и влязоха в дома, в който бяха отрасли и в който за пръв път нямаше да намерят баща си. После хората, съседите, храната, несекващата върволица. Като цяло, много вълнуващ ден, завъртя нещата Лети, стараейки се да няма и намек за някакви неприятности. Поддържаха кръвното на Сайпръс с лекарства, защото се повишаваше и от най-нищожния проблем. В даден момент, и то скоро, Лети щеше внимателно да й съобщи новината, че е изгубила работата си, но не сега. По-късно щеше да намери по-подходящо време.
— А погребението? — попита Сайпръс, галейки ръката на дъщеря си.
Лети й разказа подробностите, каза, че смята да отиде, и се зарадва, че господин Хъбард е настоял в църквата да бъдат допуснати чернокожи.
— Сигурно ще те накарат да седнеш най-отзад — отбеляза Сайпръс с усмивка.
— Сигурно. Но ще присъствам.
— Иска ми се да можех да дойда с теб.
— И на мен.
Заради теглото и неподвижността си Сайпръс рядко излизаше от къщи. От пет години пълнееше и губеше подвижност все повече и повече. Симиън странеше по редица причини, не на последно място и заради майката на Лети.
— Госпожа Дафо ни изпраща торта — осведоми я Лети. — Искаш ли едно малко парче?
— Каква торта? — Макар да тежеше цял тон, Сайпръс беше придирчива към храната.
— Ами има ананас… не съм виждала такава, но може би си струва да я опитаме. Искаш ли и малко кафе?
— Да, и едно тънко парче торта.
— Да седнем отзад, мамо, на чист въздух.
— Много ще ми е приятно.
Инвалидната количка едва се побираше между канапето и телевизора и минаваше на косъм по тесния коридор към кухнята. Тръкна се в масата, промуши се през задната врата и Лети внимателно я забута по хлътналата дървена веранда, която Симиън беше направил преди няколко години.
Времето беше хубаво, Лети обичаше следобед да пие кафе или чай с лед на открито, далече от врявата и задуха вътре. Бяха прекалено много хора за малката къща с три тесни спални. Сайпръс беше настанена в едната. Лети и Симиън — когато той си беше вкъщи — заемаха другата, обикновено с едно или две внучета. Дъщерите им някак успяваха да си съжителстват в третата спалня. Шестнайсетгодишната Кларис беше в гимназията и нямаше деца. Федра, на двайсет и една, имаше дете в детската градина и първокласник, но нямаше съпруг. По-малкият им син Кърк спеше на канапето в хола. Нерядко племенници отсядаха при тях за по няколко месеца, докато родителите им разрешат проблемите си.