Но Ахил отказа.
— Не мога да изоставя децата си — каза той.
— Без съмнение някой друг би могъл да се погрижи за тях.
Едно момиче, облечено като момче, се обади:
— Аз мога!
Но си личеше, че не би могла да се справи — самата тя беше твърде малка. Ахил беше прав. Децата му зависеха от него и би било безотговорно да ги изостави. Причината момичето да е тук беше, че той е цивилизован. Цивилизованите мъже не изоставят децата си.
— Тогава аз ще дойда при теб — рече тя. — Сега се нахрани, а след това искам да ме заведеш там, където си прекарвате дните. Позволи ми да преподавам на всички ви в малко училище — само за няколко дни. Хубаво ще е, нали?
Щеше да е хубаво. Сестра Карлота отдавна не беше преподавала на подобен клас. Тъкмо когато и на нея самата усилията започваха да й се струват напразни, Господ й даваше такъв шанс. Това можеше да е дори чудо. Не беше ли сторил Христос така, че да накара сакатите да проходят? Ако Ахил се справеше добре с тестовете, несъмнено Господ щеше да стори така, че изцелението на кракът му да е по силите на медицината.
— Хубаво ще е да се учим — рече Ахил. — Никой от тези малките не може да чете.
Разбира се, сестра Карлота бе сигурна, че дори и Ахил да умее да чете, надали го прави особено добре.
Но кой знае защо — може би поради някакво почти незабележимо движение — когато Ахил каза, че никой от малчуганите не може да чете, най-дребният от всички, онзи, когото наричаха Бийн, улови погледа й. Тя съзря блещукащите искрици в очите му — далечни лагерни огньове сред непрогледна нощ — и разбра, че той знаеше да чете. Без сама да знае как, сестра Карлота разбра, че причината да дойде тук изобщо не беше Ахил — Господ я беше изпратил тук, за да намери тъкмо този, мъничкия.
Но тя отблъсна това предчувствие. Ахил бе цивилизаторът, осъществяващ делото на Христа. Той бе водачът, необходим на МФ — а не най-слабият и най-дребният от учениците му.
По време на учебните занятия Бийн гледаше да бъде съвсем кротък — никога не се обаждаше и не отговаряше дори когато сестра Карлота се опитваше да бъде настоятелна. Той много добре знаеше какво го чака, ако някой разбере, че мъничкият Бийн вече чете, смята и знае всички езици които се използват на улицата. Новите езици му се удаваха толкова лесно, колкото и събирането на камъчета — на другите деца. Каквото и да правеше сестра Карлота, каквито и дарове им дадеше, ако другите деца решаха, че Бийн се фука и се прави на по-кадърен от тях, на другия ден той нямаше да дойде на училище. В това бе сигурен. И макар тя да ги учеше предимно на неща, които той вече владееше, в думите й имаше много намеци за един по-голям свят, за големи знания и мъдрост. Никой възрастен досега не бе правил усилие да им говори по този начин и Бийн използваше момента да се наслади безупречния й висок стил. Разбира се, тя им преподаваше на Общия език на МФ — езикът на улицата. Но тъй като много от децата знаеха и холандски — за някои от тях той дори беше роден — сестра Карлота често обясняваше трудните неща на този език. Но когато бе унила и си мърмореше под носа, тя говореше на испански — езикът на търговците от „Йонкер Франц Страат“. Той се опитваше да схваща значението на непознатите думи от мънкането й. Нейните знания бяха истински пир и ако си траеше, той щеше да има възможност да остане и да пирува с тях.
Ала само след седмица учебни занятия той допусна грешка. Тя им раздаде листове, на които пишеше нещо. Бийн веднага го прочете. Това беше „предварителен тест“ и трябваше да оградят с кръгче верния отговор на всеки въпрос. Ето защо той започна да отбелязва отговорите, но тъкмо когато бе преполовил страницата, осъзна, че цялата група е потънала в мълчание.
Всички гледаха него — защото сестра Карлота го гледаше.
— Какво правиш, Бийн? — попита тя. — Още не съм ви казала какво трябва да направите! Моля те, дай ми листа.
Глупав, невнимателен, нехаен — ако умреш заради това, Бийн, сам си го заслужил.
Той й подаде листа.
Тя го погледна, а после се втренчи съсредоточено в момчето.
— Довърши го — нареди му.
Той пое листа от ръката й. Моливът му увисна над страницата. Преструваше се, че се мъчи с отговора.
— Справи се с първите петнайсет въпроса за около минута и половина — заяви сестра Карлота. — Моля те, не очаквай от мен да повярвам, че изведнъж следващият въпрос много те е затруднил. — Тонът й беше сух и саркастичен.
— Не мога — отвърна той. — Аз само си играех.
— Не ме лъжи — отвърна Карлота. — Свърши го докрай.
Той се предаде и отговори на всички въпроси. Не му отне много време. Въпросите бяха лесни. Той й подаде листа.