Ахил направи примка, пъхна се в нея и я затегна под мишниците си, а Бийн се пъхна в примката в другия край.
— Готово — обади се Ахил.
— Провери дали е стегната, защото ако е отпусната, ще те среже, когато стигна дъното.
— Да, обтегната е.
Но Бийн трябваше да провери. Той пипна с пръст кордата.
— Обтегни я още — рече той.
Ахил я обтегна.
— Така е добре — рече Бийн. — Това е. Давай.
„Давай“ ли? Това беше работа на Бийн!
После кордата се обтегна и краката на Ахил се отлепиха от пода. С още няколко издърпвания той увисна във въздуха в тъмната шахта. Кордата се впи болезнено в кожата му.
Когато Бийн каза „Давай“, той говореше на някой друг. Някой, който вече беше там, и ги причакваше. Предателчето му с предателче!
Ала Ахил не каза нищо. Той се пресегна, за да провери дали достига гредата над него, ала не можеше да я достигне. Нито пък можеше да се изкатери по кордата — не и с голи ръце, когато собствената тежест на тялото му я обтягаше.
Той се загърчи в примката — мъчеше се да се залюлее. Но без значение докъде стигна и в двете посоки, така и не докосна нищо. Нито стена, нито нещо, на което би могъл да се залови.
Време беше да проговори.
— Какво правиш, Бийн?!
— Заради Поук е — отвърна Бийн.
— Тя е мъртва, Бийн.
— Ти я целуна. А после я уби. Хвърли я в реката.
Ахил усети как кръвта приижда към лицето му. Никой не беше видял това. Бийн гадаеше. Но… откъде знаеше, че Ахил първо я е целунал, освен ако не бе видял?
— Грешиш — рече Ахил.
— Много жалко, ако е така. Тогава заради престъплението ще загине невинен човек.
— Да загине ли? Хайде, Бийн, дръж се сериозно. От тебе убиец не става.
— Но горещият сух въздух в шахтата ще го стори вместо мен. Ще изсъхнеш за един ден. Устата ти е вече леко пресъхнала, нали? И после ще си висиш там и ще се мумифицираш. Това е системата за всмукване, така че в нея въздухът се филтрира и пречиства. Дори и тялото ти да засмърди, никой няма да го подуши. Никой няма да те види — ти се намираш точно над мястото, което се осветява при отваряне на вратата. Не, изчезването на Ахил ще бъде мистерията на Военното училище. Ще разказват истории за призрака Ахил и ще плашат с тях новобранците.
— Бийн, не съм виновен аз.
— Нещастен глупак! Аз те видях, Ахил! Не ме интересува какво ще ми кажеш — видях те! Но не съм и предполагал, че някога ще ми се удаде възможност да те накарам да си платиш за онова, което й стори. От Поук си видял само добро. Аз й казах да те убие, ала тя те пожали. Направи те крал на улиците. А за благодарност ти я уби.
— Не съм я убил.
— Чакай да ти обясня, Ахил, защото ти явно си твърде тъп и не разбираш в какво положение се намираш. Първо на първо, забрави откъде идваш. На Земята ти бе свикнал да си много по-умен от всички около теб. Но тук, във Военното училище, всички са умни поне колкото теб, а повечето сме и по-умни. Смяташ, че Амбул не е забелязал как го гледаш ли? Вярваш ли, че не подозира как си го набелязал за убиване, след като ти се е присмял? Мислиш, че другите войници от армия „Заек“ са се усъмнили, когато им разказах за теб? Те вече бяха забелязали, че на теб нещо ти има. Възрастните може и да не го забелязват, може и да се хващат на твоите подмазвачески номера, но не и ние. И тъй като току-що имахме такъв един случай, когато едно момче се опита да убие друго, никой не би се примирил отново с нещо подобно. Никой нямаше да те изчака да нападнеш пръв. Защото ето как стоят нещата: тук изобщо не ни дреме за честността. Ние сме войници. Войниците не отпускат на противника спортсменски шанс. Войниците застрелват в гръб, слагат капани и устройват засади, лъжат противника и гледат да превъзхождат числено другата гад винаги, когато е възможно. Но ти беше твърде самонадеян, тъп и твърде смахнат, за да го загрееш.
Ахил знаеше, че Бийн е прав. Много беше сбъркал в сметките. Беше забравил, че когато Бийн каза на Поук да го убие, той не само бе проявил уважение към Ахил. Бе настоял наистина да го убият.
Тази работа вървеше много накриво.
— Значи ти остават само два изхода от това. Единият е да си висиш там, а ние да се редуваме на вахта, за да сме сигурни, че не си намерил начин да се измъкнеш, докато не умреш — тогава ще можем да те зарежем и да си гледаме живота. Другият е да си признаеш всичко — и като ти казвам всичко, значи всичко, а не само онова, което си мислиш, че вече знам — и да го признаеш докрай. Пред учителите. Пред психиатрите, на които ще те изпратят. Признавай си, докато не те изпратят в лудница на Земята. Не ни пука коя точно ще си избереш. Важното е никога повече да не се разхождаш свободно по коридорите на Военното училище. Нито където и да било другаде. Е… какво избираш? Да изсъхнеш на кордата или да обясниш на учителите колко си откачен всъщност?