Заповедта дойде в 17:00. Бийн трябваше да се качи на „Кондор“ в 18:00. Не че имаше багаж за стягане. Един час беше повече време, отколкото отпуснаха на Ендър. Затова Бийн отиде и съобщи на армията си какво е станало и къде заминава.
— Изиграли сме само пет игри — оплака се Иту.
— Когато автобусът пристигне на спирката, трябва да го хванеш, нали? — попита Бийн.
— Аха — съгласи се Иту.
— Кой друг заминава? — попита Амбул.
— Не ми казаха. Разбрах само, че ме изпращат в Тактическото училище.
— Дори не знаем къде се намира то.
— Някъде в космоса — обади се Иту.
— Вярно ли, бе? — нескопосна шегичка, но се разсмяха. Сбогуването не се оказа чак толкова мъчително. Беше прекарал в армия „Заек“ едва осем дни.
— Съжалявам, че не спечелихме нито една битка за теб — рече Иту.
— Щяхме да спечелим, ако исках — отвърна Бийн.
Изгледаха го така, сякаш се бе побъркал.
— Аз предложих да се отървем от класациите и да спрем да се косим кой побеждава. На какво щеше да прилича след това аз да побеждавам всеки път?
— На това, че наистина ти е пукало за класирането — отвърна Иту.
— Не това ме притеснява — обади се друг от взводните. — Да не би да ни казваш, че сме губели нарочно?
— Не, казвам ви, че приоритетът ми беше друг. Какво научаваме, когато се побеждаваме взаимно? Нищо. На нас никога няма да ни се наложи да се сражаваме с човешки деца. Ние ще се сражаваме с бъгерите. Затова, какво трябва да научим? Как да координираме атаките си. Как да откликваме един на друг. Как да почувстваме хода на битката и да поемаме отговорността за всичко, дори и да не командваме ние. Ето какво отработвах с вас, момчета. И ако спечелехме, ако влезехме и ги разпердушинехме, прилагайки моята стратегия, на какво щеше да научи това вас? Вие вече сте работили под командването на добър командир. Оставаше ви само да се сработите и помежду си. Затова ви поставях в мъчни ситуации и накрая вие намирахте начин да се измъкнете един друг. Да се сработите.
— Така и не се сработихме достатъчно добре, че да победим.
— Аз не го измервам по този начин. Вие успяхте да се сработите. Когато бъгерите се върнат, те ще объркат нещата. Освен нормалните военни сблъсъци те ще ни сервират неща, които и през ум не могат да ни минат, защото те не са човеци и не мислят като нас. За какво са ни офанзивните планове в такъв случай? Вие се стараете, давате всичко от себе си, но най-важното е да знаете какво да правите, когато командването рухне. Тогава ще останете сами единствено с ескадрилата, с кораба си или с оределия ударен отряд, на когото са му останали само пет оръжия на осем кораба. Ето върху какво работех аз. А после отивах в офицерската столова и обяснявах на другите командири какво съм научил. Какво сте ми показали вие. И от тях също се учех. А по-късно обяснявах всичко онова, което съм научил на вас, разбирате ли?
— Е, можеше поне да ни кажеш, че се учиш от нас — рече Иту. Всички все още му бяха малко сърдити.
— Не беше нужно да ви го казвам. Вие го разбрахте.
— Поне да ни бе казал, че няма лошо, дето не побеждаваме.
— Не ви го казах, защото се налагаше да се стремите към победата — това е най-важното. Особено когато дойдат бъгерите. Тъкмо тогава ще проявите ум — когато загубата ще означава, че и вие, и всички, които някога сте обичали, и цялото човечество, ще загинат. Вижте, и без това не мислех, че ще сме дълго заедно. Затова използвах времето по най-добрия начин и за вас, и за мен. Вие сте готови да поемете командването на армии.
— А ти, Бийн? — попита Амбул. Усмихваше се, но в тона му се долавяше остра нотка. — Ти готов ли си да командваш флота?
— Не знам. Зависи дали те искат да победя — ухили се Бийн.
— Виж какво, Бийн — рече Амбул. — Войниците не обичат да губят.
— И точно затова — натърти Бийн — загубата е много по-могъщ учител от победата.
Чуха го и се замислиха. Някои закимаха.
— Ако оживеете — додаде Бийн и им се ухили.
Те също му се усмихнаха.
— През тази седмица ви дадох най-доброто, на което бях способен — рече Бийн. — И научих от вас толкова, колкото ми позволи умът. Благодаря ви. — Той се изправи и им козирува.
Те също му козируваха.
Той излезе.
И отиде в спалнята на армия „Плъх“.
— Николай току-що получи заповед за прехвърляне — осведоми го един взводен командир.
Бийн се зачуди дали няма да пратят и Николай заедно с него в Тактическото училище. Първата му мисъл беше „Ама той никак не е готов още!“, втората — „Как ми се иска да можеше да дойде!“, а третата — „Ама и аз съм един приятел, няма що! Първата ми мисъл да е, че той не заслужава да го повишат!“.